Джим Бъчър
Фурията на принцепса
Пролог
— Насам, милорд! — извика младият рицар Аери и махна с ръка, докато променяше посоката на въздушния си поток, след което се гмурна в сумрачното небе.
Той кървеше: едно от острите като бръснач парчета лед, които хвърляха съществата, го беше ранило в шията, когато се плъзна по шлема му. Младият глупак имаше невероятен късмет, че изобщо е жив: раните в шията се считаха за едни от най-опасните. Ако не спре да се мотае наоколо и не отиде при лечителите, раната можеше да се влоши и легионът да претърпи сериозна загуба.
Върховен лорд Рокус Антилус коригира посоката на своя поток и се спусна след рицаря надолу към Трети антилански легион, поставен в бойна готовност на Защитната стена.
— Ей, вие! — изръмжа той, когато с лекота настигна рицаря с помощта на по-силната си фурия. Как се казваше този идиот? Мариус? Кариус? Карлус, това беше. — Сър Карлус, отидете при лечителите. Веднага.
Очите на Карлус удивено се разтвориха, когато Рокус се втурна напред, оставяйки юношата отзад, сякаш той стои на едно място, а не се носи към земята с максимална скорост. Рокус чу рицаря да отговаря „Да, мил…“, но всичко останало беше удавено в неистовия рев на пробудената фурия на Върховния лорд.
Рокус използва фурии, за да подобри видимостта си, и сцената под него се появи в уголемен размер. Бързо оцени ситуацията, в която се намираше легионът, докато летеше към него. След което изруга наум. Капитанът му беше прав да иска помощ.
Положението на Трети антилански беше отчайващо.
Рокус беше получил бойното си кръщение на четиринадесетгодишна възраст.
Оттогава бяха изминали четиридесет години и не минаваше и месец без бойни действия от един или друг мащаб при непрекъснатата отбрана на Защитната стена от нападенията на коренните северняци — ледените хора.
И за цялото това време той никога, нито веднъж, не ги беше виждал в такова количество.
Цяло море от диваци се беше струпало до Защитната стена, десетки хиляди здравеняци, а когато Рокус се спусна надолу, той внезапно беше обгърнат от много по-голям студ, отколкото беше обичайно за зимата.
Само за няколко секунди повърхността на бронята му се покри с ледени кристали и той беше принуден да използва просто огнено призоваване, за да не замръзне.
Врагът беше издигнал планини от сняг и трупове пред Защитната стена, натрупвайки ги така, че да образуват наклонени рампи.
Този тактически ход го беше виждал и преди в най-решителните атаки. Легионът отвръщаше по обичайния си начин — с горящо масло и огнени взривове на своите рицари на огъня.
Самата стена беше почти част от местността. Масивното гранитно съоръжение беше издигнато с призоваване от недрата на земята на височина петдесет фута и беше двойно по-широко.
Сигурно е струвало хиляди животи на ледените да издигнат тези рампи, да гледат как се стопяват и да ги издигат отново и отново, но те го бяха направили.
Студът се беше задържал достатъчно дълго, за да подкопае силите на легионерите, а битката се бе проточила толкова дълго, че беше изтощила рицарите до такава степен, че те вече не можеха да държат врага на разстояние.
Ледените превземаха стената.
Рокус почувства как стиска зъби от отчаяние и гняв при вида на приличащите на маймуни същества, които се хвърляха в пробива в защитата.
Най-едрите диваци бяха не по-ниски на височина от алеранските легионери, но бяха много по-широки от тях в раменете, с по-мощни гърди. Ръцете им бяха дълги, с огромни длани, а кожата — многослойна, с оскъдна тънка жълто-бяла козина, която им позволяваше да останат почти невидими в ледените простори на севера. Жълто-белите очи ярко блестяха изпод рошавите вежди, а чифт тежки глиги стърчаха от масивните мускулести челюсти.
Всеки леден държеше в ръцете си парче кост или камък, някои от тях бяха осеяни с шипове от неестествено твърд лед, извит по прищявка на диваците и сякаш въплътил в себе си целия студ на зимата.
Легионерите се бяха събрали зад характерния шлем на центуриона, опитвайки се да се придвижат напред и да запечатат пробива, но призоваванията, които трябваше да пазят горната част на стената без лед, не успяваха и те се пързаляха.