— Малко братче — изръмжа старият посивял каним. — Вие, алеранците, сте краткоживееща раса. Толкова ли сте стари и слаби, че се нуждаете от прекъсване за сън по средата на урока?
От хамака на Кайтай, опънат между гредите на малката каюта, се разнесе кратък, сребристозвънлив смях.
Тави се откъсна от мислите си и погледна Градаш. Канимът беше нещо нечувано сред кастата на воините — той беше стар. Тави знаеше, че по алерански сметки Градаш е на възраст над девет века. Възрастта го беше смалила до ръст около седем и половина фута. От предишната му сила беше останала само бледа сянка. Тави прецени, че когато е бил воин в разцвета си, вероятно е бил три или четири пъти по-силен от човек. Козината му беше почти изцяло сребриста, само с петна черна като нощ козина, които подсказваха, че той е част от разширеното родословие на Варг, точно както и отличителните срезове по ушите или украшенията на ефеса на сабята му.
— Моля да ми простите, по-големи братко — отговори на канимски Тави така, както беше прието. — Мислите ми блуждаеха. Нямам извинение.
— Той е толкова болен, че едва може да напусне койката — обади се Кайтай. Канимският й акцент беше по-слаб от този на Тави, — но това не е оправдание.
— Оцеляването не отчита болестите — строго изръмжа Градаш. След това добави на алерански със силен акцент. — Въпреки това, признавам, че той вече не трябва да се притеснява, когато се опитва да говори езика ни. Предложението да използваме езика на другия беше добра идея.
За Градаш коментарът беше голяма похвала.
— Това има смисъл — отговори Тави, — поне за моите хора. Легионери, които няма какво да правят цели два месеца, могат да се побъркат от скука. И ако между моите хора и канимите отново възникнат противоречия, бих искал това да е с основателна причина, а не защото не говорим езика на другия.
Градаш за миг показа зъби. Някои бяха счупени, но все още си оставаха бели и остри.
— Всяко знание за врага е полезно.
Тави отговори в същия дух.
— И това също. На другите кораби уроците добре ли вървят?
— Да — каза Градаш. — И без сериозни инциденти.
Тави леко се намръщи. Алеранската гледна точка по този въпрос беше доста различна от тази на канимите. За канимите „без сериозен инцидент“ можеше да означава, че никой не е убит. Това обаче не беше нещото, към което си струва да се стремиш.
— Добре.
Канимът кимна и се изправи:
— Тогава, с ваше позволение, ще се върна на кораба на моя водач.
Тави вдигна вежди. Това беше необичайно:
— Няма ли да вечеряш с нас, преди да тръгнеш?
Градаш махна отрицателно с уши, след което последва аналогичен алерански жест — отрицателно поклащане на глава.
— Бих искал да се върна преди началото на бурята, малко братче.
Тави погледна Кайтай.
— Каква буря?
Кайтай поклати глава.
— Демос не каза нищо.
Градаш пусна бучащо ръмжене, канимският еквивалент на смях:
— Знам кога идва. Чувствам я с опашката си.
— Тогава ще се видим на следващия ни урок — каза Тави.
Той наклони глава настрани, както правят канимите, а Градаш върна жеста. После старият каним се промъкна покрай тях, притискайки се към стената на тясната за него каюта.
Тави погледна Кайтай, но жената-марат вече беше скочила от хамака. Тя прокара върховете на пръстите си по косата му, докато минаваше покрай неговата койка, дари го с бърза усмивка и излезе от каютата. За да се върне миг по-късно, придружена от старшия камериер на легиона Магнус.
За човек на неговата възраст Магнус беше доста пъргав, макар Тави да смяташе, че късата прическа на легиона изглежда странно на главата му. Той беше свикнал с купчината тънка коса на Магнус, когато двамата изследваха древните римски руини в Апия. Старецът имаше силни, жилави ръце, прилично коремче и воднисти очи, късогледи след многото години опити да разчетат изчезващи надписи в лошо осветени камери и пещери.
Небезизвестен учен, Магнус също така беше и курсор Калидус, един от най-старите и елитни агенти на короната и на практика — наставник на Тави като разузнавач.
— Кайтай предупреди Демос за казаното от Градаш — започна Магнус без никакво предисловие. — Нашият прекрасен капитан ще следи за времето.