Далеч в равнината извън земните насипи плътно се движеше голяма група бежанци. Но за разлика от повечето шуаранци, козината на тези каними беше тъмна. Сред тях се движеха, често с помощта на бастуни или патерици, воини в червено-черна броня, а в центъра на групата над всички се издигаше дълго копие, върху което се вееше просто червено-черно знаме.
— Мои хора — каза Варг с много дълбок и тих глас. — Някои от тях са оцелели.
— Около десет хиляди според моите разузнавачи — тихо отговори Тави. — Знам, че това не е много.
Варг замълча за миг, преди да изръмжи.
— Това е всичко, гадара. Някои от нашите воини са сред тях — той сви едната си лапа, тъмните му нокти яростно щръкнаха. — Не ги провалихме изцяло.
Той погледна към Тави.
— Къде бяха?
— Ларарл ги държеше близо до крепостта.
Варг отново насочи замисления си поглед към равнината, след това присви очи и изръмжа гърлено:
— Шаманите му се нуждаеха от кръв.
Тави не каза нищо.
Малко по-късно Насаг стигна до групата и почти уби своя таург, когато спря. Звярът се опита да го захапе за ръката, когато слизаше от него, но канимът стовари огромния си юмрук между очите му и го зашемети толкова лесно, сякаш е обикновен пияница, прекалил в кръчмата.
Пристигащите нарашанци нададоха викове и вой, когато Насаг стигна до тях и започна да си проправя път през тълпата към знамето в центъра на групата.
— Значи това си имал предвид в залата на Ларарл — каза Варг, — когато му каза, че всички трябва да си тръгнат.
Тави отново не каза нищо.
Варг се обърна към него и продължи:
— Ларарл никога не би се отказал от военен ресурс в такава отчаяна ситуация без причина. Ти го поиска от него, Тавар.
— Не можех да кажа, че са там — тихо отговори Тави. — Вие щяхте да се втурнете към тях, а последствията да вървят при враните.
Варг присви очи и от дълбините на широките му гърди се надигна ръмжене. Което накара Тави да осъзнае колко огромен е канимът.
Тави си пое дълбоко дъх и срещна погледа на Варг. Той вдигна вежди, заставяйки канима да се въздържа от каквито и да било изявления и надявайки се, че няма да стане жертва на изблика на емоции на Варг по повод случилото се.
Варг отново насочи поглед към равнината и ръмженето му стихна. След дълга пауза накрая каза:
— Ти ги защити.
— Както и шуаранците — каза Тави с възможно най-равен глас. — И себе си. Всички се варим в един казан, Варг.
Варг отново изръмжа, но този път в съгласие. След това се обърна и слезе по насипа, насочвайки се към оцелелите нарашанци.
Тави продължи да ги наблюдава. След известно време до него се появи Дуриас и попита:
— Как го прие, когато разбра, че сте го скрили от него?
— Не е във възторг — отговори Тави, — но успя да разбере.
— Това е силата на тяхното мислене — каза центурионът и кимна. — Способността безпристрастно да възприемат чуждата логика.
Дуриас се усмихна.
— Макар че ако беше решил, че вашата логика им е навредила, тогава тази способност нямаше да му попречи да ви изкорми.
— Мислиш, че не го знам ли? — каза Тави. — Но нямах друг избор.
Дуриас присви очи и се вгледа в тълпата нарашанци, след миг очите му се разшириха.
— Кървави врани.
Тави го погледна.
— Какво има?
— Това знаме — каза Дуриас, — то не е обикновено знаме.
— Какво значи това?
— Техните воини рядко използват копия — каза Дуриас. — Свободният алерански имаше проблеми с това, защото нашите знамена се носят на копия, които те считат за женско оръжие.
Тави все още не разбираше.
— И?
— Знаме с тези цветове на копието означава, че начело е самка от висша воинска кръвна линия — разясни центурионът. — И аз…
Гласът му потъна в безсловесния вой, изтръгнал се от хиляди канимски гърла, и макар да не беше човешки, Тави можеше да разбере какви емоции го предизвикаха — неистово ликуване, неочакван изблик на радост.
Тави и Дуриас се спогледаха, след което продължиха да наблюдават.
Когато Варг стигна до малкото ликуващо море каними, то се раздели и от него се появи Насаг, който вървеше стиснал за ръка канимска жена, висока като него и със същата тъмна козина. Зад тях от тълпата се отделиха половин дузина млади каними, единият не по-голям от алеранско дете, и се втурнаха към Варг, отчаяно скимтейки. Майсторът на войната клекна и миг по-късно потъна в потока ликуващи пухкави кученца и размахани опашки. Последва кратка схватка, при която Варг прикова всяко кученце на земята с лапа и леко захапа коремчетата им, предизвиквайки писъци на протест и възторг.