— Кървави врани — възкликна Дуриас.
Младият центурион се обърна към Тави и каза:
— Ваше височество, ако не греша, вие спасихте семейство Варг. Съпругата на Насаг и техните деца. Фурии, на практика сте ги върнали от мъртвите.
Тави известно време гледа към равнината, наблюдавайки как самката хваща и издърпва паленцата от дядо им, след което разменя дълбоки наклони на главата с Варг, демонстрирайки уважение на уверен подчинен към високо почитан началник.
След това те се прегърнаха по канимски маниер, муцуните им се докоснаха, главите им се наведоха една към друга, очите им се затвориха.
— Може би — каза Тави. Гърлото му се стегна. — Засега е още рано да се каже.
Нощта беше ясна и когато звукът от въздушните потоци на рицарите Аери на легиона се понесе над укрепленията, Тави излезе от командната шатра, вдигна поглед и видя силуетите на своите рицари на фона на почти пълната луна. Часовите също ги забелязаха и в лагера прозвучаха рогове, предупреждаващи офицерите за връщането на алеранските летци.
— Да! — изръмжа Тави, когато Маркус излезе от палатката след него. — Те са тук! Магнус!
Старият курсор вече бързаше към палатката от мястото наблизо, където си отдъхваше, като пътьом си оправяше туниката.
— Ваше височество!
— Веднага качвай всички, които не участват в битката, на корабите. Не искам да губя нито минута.
— Добре, ваше височество!
— Градаш!
Старият каним със сива козина, майстор на лова, излезе от палатката буквално по петите на Маркус, като хвърли поглед към приближаващите призователи на въздух.
— Тук съм, Тавар.
— Мисля, че сега трябва да кажете на своите хора да тръгнат към кея, както обсъждахме по-рано.
— Добре.
Той се обърна към двамата куриери, млади канимски бегачи, които чакаха наблизо, и им изръмжа заповеди.
— Маркус — продължи Тави. — Искам вие с хората си да заемете прохода. Щом видите сигнала, върнете се в Молвар и стигнете до корабите.
— Сър — отвърна Маркус, удряйки с юмрук по бронята. Първото копие се обърна и изкрещя заповеди, след което скочи на коня и препусна в галоп към земните укрепления.
Кайтай и Максимус излязоха от щабната палатка и застанаха до Тави, наблюдавайки как рицарите Аери кацат на земята на две групи. Едната се приземи на площадката на легиона на бившите роби, другата — в Първи алерански — с изключение на една бронирана фигура, която кацна на не повече от двадесет ярда от командния пункт.
— Красус! — извика Тави и се ухили. — Изглеждаш добре.
— Сър — каза Красус, усмихвайки се в отговор. Той отдаде чест на Тави, който повтори жеста му, след което стисна ръката на младия офицер. — Радвам се да видя, че сте се върнали цял.
— Разказвай — напрегнато каза Тави.
— Работи — прошепна Красус, очите му триумфално блестяха. — Отне ни кърваво много работа, за да го направим, а на магьосниците изобщо не им е удобно, но работи.
Тави усети как устните му се разтягат в жестока усмивка.
— Ха!
— Кървави врани! — каза Максимус с раздразнение и възторг, преплитащи се в гласа му. — В името на всички велики фурии, за какво говорите вие двамата?
Красус се обърна към полубрат си, ухили се и го прегърна през раменете.
— Хайде — каза той. — Ела да видиш сам.
Красус ги отведе до скалите, които гледаха към морето под Молвар. В сребърната светлина на луната морето беше черно-бяла картина: черна вода и бели шапки от пяна по вълните, а върху това тъмно море се поклащаха три бели кораба, толкова огромни, че за момент Тави си помисли, че очите му го лъжат. А знаеше какво да очаква.
Той се обърна, за да види изумените лица на останалите, които просто невярващо се взираха в огромните бели кораби.
Те наблюдаваха как миниатюрни фигурки се движат по палубите на корабите без платна — инженерите на Първи алерански, чиито малки силуети на бялата палуба показваха истинския размер на корабите: всеки от тях беше дълъг почти половин миля и повече от четвърт широк.