— Разбрах — със задоволство каза Демос, — милорд.
— Чала! — извика Кайтай. Тя беше до него, мократа й туника беше прилепнала към стройното й тяло, докато разкъсваше плаща на някакъв моряк и го хвърляше върху него. — Максимус! Той кърви!
— Лечител! — изрева дрезгавият от дима глас на Маркус. — Извадете вана!
— Капитане — изхриптя Тави. — Отведете ни от това от враните проклето място.
— Да — каза Демос, когато няколко чифта ръце внимателно отнесоха Тави до ваната, набързо извадена от трюма на кораба. — Да, милорд. Да се прибираме вкъщи.
Епилог
Всичко се разтваря в потока на времето. Ние сме много по-малко значими, отколкото си мислим. Всичко, което сме, всички наши дела, не са нищо повече от сянка, колкото и велики да изглеждат. И в деня, когато последният човек поеме последния си дъх, слънцето няма да спре да грее и планините няма да се срутят, дъждът ще продължи да се лее, а потоците ще шепнат и няма да забележат загубата.
Въздухът около бившата столица беше прекалено горещ и задимен, за да се лети над нея, вцепенено си помисли Амара. Тяхната група спасени рицари и граждани по-добре да прелети отстрани.
Тя промени курса, заобикаляйки пламтящата пустош по източния й край, и те продължиха на север. Алера Империя, сияещият бял град на хълма, сега представляваше само зееща дупка в земята.
Далеч под тях дим и пламъци се вихреха в този котел. Река Галия го пълнеше и от време на време парата скриваше земята отдолу под слой гъста бяла мъгла, която покриваше повърхността като тънък погребален саван.
Амара долетя по-близо до първия въздушен екипаж, отвори вратата и се плъзна вътре. За миг тя замръзна тихо, склонила глава.
— Кървави врани — възкликна Греъм, гледайки надолу. — Това вордът ли го направи?
— Не — отвърна Бърнард. Амара усети как той я хвана за ръката и леко стисна. — Не. Виждал съм нещо подобно и преди. В Калар.
— Гай — прошепна Греъм. Той поклати глава, а после я склони. — Този арогантен стар… — гласът му се пречупи и той не довърши.
— Мислиш ли, че ордата е била тук? — попита Амара съпруга си.
— Разбира се. Те не се притесняват да оставят следи. Могат да се видят оттук.
— После Гай ги е победил — каза Греъм.
Амара поклати глава.
— Не. Не мисля — тя вдигна глава и погледна през прозореца към разрушенията. — Той никога не би направил… това, освен ако градът не е бил вече превзет.
— Вордът е победил — изръмжа Бърнард и кимна. — Но той ги е накарал да платят скъпо за това.
— Бърнард, къде биха могли да отидат оцелелите? — попита тя.
— Оцелели? След това? — попита Греъм.
Амара му хвърли укорителен поглед и отново се обърна към Бърнард.
Съпругът й си пое дълбоко дъх, размишлявайки.
— Би трябвало да поемат по пътя на север, към Червените хълмове, докато стигнат кръстопътя. Оттам биха могли да обърнат на изток, към Акватайн, или на североизток към Рива.
Тогава кръстопътя се превръща в естествено място за среща за всеки, който бяга от завладяния от ворда юг.
Тя кимна на съпруга си и излезе от фургона, като отново призова Сирус да я поеме. След това даде знак на останалите летци от тяхната група да я последват и отново зае позиция отпред, за да поведе групата си от оцелели на север.
Половин час по-късно сто рицари Аери се спуснаха над тях във вихрена маса студен въздух от такава височина, че бронята им беше покрита със скреж. Командващият рицарите, не, поправи се Амара, плацидианският лорд, който очевидно предвождаше отряда, й изпрати гневен сигнал, на който тя не знаеше отговора. Би било безполезно да си крещят един на друг сред толкова много ревящи потоци вятър, вместо това тя просто вдигна глава, оголи врата си без яка и вдигна ръце нагоре. Плацидианският лорд се намръщи, но й изпрати стандартен сигнал да се приземи, след което завъртя пръст да обхване цялата й група. Тя кимна, даде знак на хората си да останат на място и се спусна към земята с лорда.
Те се приземиха на пътя и по време на цялото спускане лордът не отклони поглед от нея. Той спря на десет ярда и мълчаливо се изправи насреща й, с ръка върху меча си.