— Не — отвърна му уморено Амара. — Не съм взета.
Мъжът сякаш се отпусна, поне за момент.
— Естествено, разбирате, че сигурността е приоритет.
— Разбира се — каза Амара. — Извинете, сър. Разпознах ви като гражданин на Плацида, но не мога да си спомня името ви.
Лордът, който изглеждаше като връстник на Амара, но който можеше да бъде и с двайсет години по-възрастен, ако имаше достатъчно умения на призовател на вода, й се усмихна уморено. Имаше нужда от бръснене.
— Врани, лейди. Аз самият едва го помня. Мариус Куинтиас, на вашите услуги.
— Куинтиас — каза Амара с леко кимване. — Аз съм графиня Калдерон, Амара. С мен са рицари и граждани, които с мъжа ми спасихме от ворда. Те са уморени, премръзнали и гладни. Има ли за тях подслон наблизо?
— Да — каза той, кимна и огледа наоколо. В гласа му прозвуча слаба, но неоспорима нотка на гордост. — Поне за момента.
За първи път Амара погледна околността.
Битка беше водена там, на пътя под Червените хълмове. Земята беше разкъсана от фурии и стъпкана от хиляди крака. Черни петна бележеха местата, където огнени призователи бяха изгорили земята. Счупени оръжия лежаха разпръснати тук-там, заедно с пропуснали стрели, счупени щитове и разсечени шлемове.
И също така имаше мъртви ворди.
Имаше хиляди и хиляди мъртви ворди. Те застилаха земята на стотици ярда зад нея.
— Засега не бих ходил сам на разходка в тази зона, графиньо — каза Куинтиас. — Но ако дойдете в лагера, ще можете да спите спокойно, поне след като хората ви минат проверка.
— Проверка? — попита Амара.
— Никой не влиза в лагера, докато не се уверим, че не е взет и не си сътрудничи с ворда, лейди — без злоба каза Куинтиас. — Около час след битката спряхме взети, опитващи се да се промъкнат и да създадат проблеми.
— Разбирам — тихо каза тя. — Сър, наложително е веднага да говоря с Първия лорд. Имам важна информация за него.
Кинтас кимна рязко.
— Тогава да побързаме.
Те отново се издигнаха във въздуха. Кинтиас и дузина негови рицари ги придружиха напред, летейки ниско и бавно, което изискваше значителни усилия. Щяха да бъдат изтощени, когато кацнат, помисли си тя. Ако възнамеряваха да им причинят вреда, поне летците им нямаше да са в състояние да го направят.
Отне им съвсем малко време, за да стигнат до лагера — лагер, разположен зад затворените палисади на не по-малко от девет алерански легиона. Половин дузина от тях развяваха синьо-белите знамена на Антилус, което, Амара можеше да се закълне, определено беше невъзможно.
Отвъд спретнатите бели шатри на лагерите на легионите имаше малко море от хора, наброяващо десетки хиляди, ако не и стотици. Бронираните легионери на един от легионите на Плацида вече чакаха и лечители от легиона пристъпиха напред, за да помогнат (и в същото време да проверят човешката природа) на новодошлите.
Куинтиас махна на Амара и тя го последва през лагера на Плацида до самотен лагер на легион зад предната линия. Червените и сини знамена на Първия лорд се развяваха над него и тя усети как забързва крачки, докато минава през лагера на Легиона на короната към палатката на неговия командир. Около нея бушуваше активна дейност, куриери и офицери идваха и си отиваха.
— Ще докладвам на Първия лорд, че сте тук — каза Куинтиас и влезе в палатката.
Той излезе само след няколко минути и махна на Амара. Тя го последва вътре.
Тълпа офицери стояха около пясъчна маса в центъра на стаята, откъдето се чуваше бръмченето на тихата им дискусия.
— И така, господа — каза тих, интелигентен баритон. — Знаем какво трябва да се направи. За каузата.
Офицерите удариха с юмруци по броните с такава точност и дисциплина, които, Амара знаеше, никога няма да видиш в мирно време, след което започнаха да се разпръскват.
— Първо би искал да ви изслуша — каза й Куинтиас. — Вървете.
Амара кимна на мъжа в знак на благодарност и пристъпи напред, за да докладва на Първия лорд, но спря шокирано.
Атис Акватайн се обърна към нея, изражението му беше спокойно и уверено под стоманения обръч на Първия лорд, който носеше на челото си, и кимна.
— Графиня Амара, добре дошла. Имаме много да обсъдим.
Исана влезе в щабната палатка на временния лагер и не се изненада да я види празна, с изключение на лорд Акватайн.
Високият аристократичен лорд се беше навел над масата с пясък и я гледаше, сякаш чете поезия, която изобщо не може да разбере.