Техните противници се чувстваха като у дома си на хлъзгавата повърхност и започнаха да изтласкват легиона на две отделни уязвими части, при това все повече и повече от тях се появяваха на стената.
Жълтооките изчадия убиваха хората му.
На Трети антилански му оставаха само няколко минути живот, а после ледените щяха да ги довършат и ордата щеше да продължи напред, безпрепятствено опустошавайки всичко.
След няколко часа щяха да достигнат до дузина холта и три малки градчета и въпреки че опълчението във всеки град по протежение на Защитната стена беше достатъчно подготвено и неуморно продължаваше да тренира — Рокус не ги оставяше — в сражение с толкова многоброен враг те можеха само да загинат в напразен опит да спечелят време, така че жените и децата им да имат време да избягат.
Той няма да позволи това да се случи. Не и с неговите хора. Не и на неговите земи.
Рокус Антилус, Върховен лорд Антилус, остави гнева си да се разгори в горещ бял пламък и извади меча от ножницата на хълбока си.
Той отвори уста и изкрещя нечленоразделен рев, изпълнен с ярост, призовавайки фуриите си, призовавайки земята около него, своята земя, за която цял живот се беше сражавал, за да я защити, както и баща му, и дядо му, и прадядо му.
Върховният лорд на Алера изкрещя своя гняв към небето и земята.
И земята, и небето отговориха.
Чистото смрачаващо се небе завря и почерня от буреносни облаци, а тъмни, усукани в спирала потоци мъгла се проточиха зад него, когато се гмурна надолу. Гръм усили бойния вик на Върховния лорд десетки хиляди пъти. Рокус почувства как гневът му се влива в меча, излива се по острието в ален пламък, който гори в студения въздух със съскане и свистене, осветявайки небето около него, сякаш слънцето внезапно се е появило отново над хоризонта.
Светлината падна върху отчаяните легионери и те вдигнаха глави. Внезапен рев на надежда и силна възбуда се издигна над легиона — и структурите, започнали да поддават, отново здраво се закрепиха на мястото си, щитовете се затвориха твърдо и здраво.
Минаха още няколко секунди, преди първите ледени хора да започнат да вдигат поглед. И едва когато Върховният лорд се приготви да се включи в битката, той хвърли фуриите на своето небе върху враговете.
Мълния удари от небето на толкова тънки и многобройни нишки, че заприлича на огнен дъжд.
Убивайки и изгаряйки, синьо-белите стрели разпръснаха ледените на земята под стената, превръщайки ги в крещяща, хаотична тълпа, и изведнъж настъплението към стената замря.
Рокус насочи върха на меча си надолу, точно към центъра на групата ледени в горната част на стената, и призова огън от пламтящото си острие, изпращайки нажежена струя пламък, която превърна плътта в пепел и овъгли костите на петнадесет фута наоколо.
В последната секунда той призова фуриите на вятъра, за да убие скоростта, и тежко се приземи на здравия камък на стената, вече почистен от коварния лед.
Призовавайки силите на земята, Рокус разсече две летящи тояги с един замах на горящия си меч, като със същото движение помете с огнена вълна повече от сто врагове между себе си и южната страна на стената, след което започна да си проправя път на север.
Ледените не бяха глупаци. Те знаеха, че дори и най-силният призовател на фурии може да бъде свален, ако едновременно хвърлят в него достатъчно копия, стрели и тояги. Рокус също го знаеше.
Но преди шокираните ледени да успеят да координират атаките си, Върховен лорд Антилус се оказа сред тях със своя смъртоносен меч, не давайки и най-малкия шанс да пробият защитата му с облака оръжия, хвърлени към него — и не остана нито един леден, нито един от дузината диваци, потвърждавайки умението на Рокус Антилус със стомана в ръка.
Ледените се сражаваха с дива свирепост, всеки от тях притежаваше сила, много по-голяма от тази на човек, но не и по-голяма от тази на разярения Върховен лорд, черпещ силата си от земята.
На два пъти ледените успяваха да уловят Рокус в огромните си жилави лапи. Той чупеше вратовете им с една ръка и хвърляше труповете в редиците на противника, като събаряше десетки от тях.
— Трети антилански! — крещеше Рокус през цялото това време. — Към мен! Антилус, към мен! Антилус за Алера!
— Антилус за Алера! — като гръм се раздаде отговорът на легионерите и неговите войници започнаха да променят посоката и да събарят противника от стената.