— Е, щом вие го казвате — сковано каза Исана. — По отношение на предателството вие сте по-голям авторитет от мен.
Той въздъхна и се отпусна в походния стол. Разпери ръце и уморено попита:
— Какво мислите, че Септимус би желал да направите?
Исана го гледаше мълчаливо дълго време. После каза:
— Вие не сте същия като вашата съпруга, лорд Акватайн.
Той й отправи студена усмивка.
— Споделяхме обща цел, понякога легло и име. Нищо повече.
— Споделяхте и убеждението, че всички методи са приемливи, ако резултатът си заслужава — каза Исана.
Акватайн вдигна вежди.
— Лесно е да се спори срещу морала чрез цифри, стига цифрите да са малки. Милиони хора — хора, които ние, гражданите на Империята, трябваше да защитаваме, са мъртви, Исана. Време е за трудни решения. И изобщо да не се вземе решение може да се окаже също толкова пагубно.
Исана се обърна, попивайки за момент казаното. Горчив вкус изпълни устата й.
Всъщност какво би й пожелал Септимус.
— Империята се нуждае от своите водачи, за да работят заедно — каза тя тихо. — Ще работя с вас, докато синът ми се върне. Не ви обещавам нищо повече.
Акватайн се вгледа за момент в лицето й, след което кимна късо.
— Разбрахме се. Съвсем разумно начало — той се намръщи за миг и после каза. — Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се — каза Исана.
— Наистина ли мислите, че той ще се върне?
— Да.
За миг Акватайн наведе глава с отсъстващ поглед.
— Трябва да призная… има част от мен, която иска той да се върне.
— Да ви освободи от отговорност?
Акватайн махна с ръка в неясен жест на отрицание.
— Защото той ми напомня за Септимус. А в момента Империята се нуждае точно от Септимус.
Исана наведе глава.
— Защо казвате това?
Той направи жест към пясъчната маса. Исана се приближи до него и видя карта на цялата империя, изобразена в пясъка.
Една четвърт, а може би и повече, беше оцветена в зеленото на кроача.
— Вордът беше разгромен — каза Акватайн — Но те се размножават толкова бързо, че скоро отново ще се върнат. Цели гори са засегнати от кроача — и са пълни с дървета, които дават млади ворди като плодове. Всичко, което кралицата трябва да направи, е да изчака новата реколта да узрее, след което тя отново ще дойде при нас толкова силна, колкото и преди.
— Можем ли… да изгорим реколтата им, така да се каже? — попита Исана, намръщено гледайки пясъка.
— Вероятно. Ако пътищата на юг не бяха унищожавани по време на нашето отстъпление — той поклати глава. — А и нямаме достатъчно хора, които да обхванат цялата територия за времето, с което разполагаме, преди вордът да ни контраатакува. Разбира се, ще изпратя групи, но това само ще намали числеността на врага.
Той посочи към северната част на картата, където имаше шепа маркери, обозначаващи легионите.
— В същото време все повече разчитаме на опълченци, а не на воини, загубихме търговските коридори за прехвърляне на доставки и финансиране, а вордът тихо убива най-мощните призователи на фурии.
— Какво искате да кажете, лорд Акватайн? — попита Исана.
Той посочи на север.
— Мога да мобилизирам нашите войски. Мога да разпределя останалите ресурси. Мога да планирам битки, мога да нанеса щети на ворда. Мога да ги пратя в планините за храна на враните — той поклати глава. — Но докато не влезем в южните земи и не ги ударим там, където се размножават, няма значение колко от тях ще убием. Те ще изпратят още повече. Рано или късно тази война ще завърши само по един начин.
— Мога да дам на хората на Алера силен водач, Исана. Мога да им дам време — той наведе глава и заговори много тихо. — Но не мога да им дам надежда.
Гай Октавиан, принцепс на Алера, беше преодолял морската болест почти ден по-рано от последния път, когато беше на борда на кораба, което беше съвсем незначително постижение на фона на другите проблеми. Но той се радваше на всякакви възможни подобрения.
Тави стоеше на палубата на „Слайв“ в глухата нощ. Те бяха акостирали до един от големите ледени кораби, който беше кръстен „Алекто“, и дори вахтеният офицер дремеше. Тави легна на палубата, докато главата му се избистри, след което се отправи към носа на кораба. Известно време той се взираше в огромния кораб, после към спокойното море, където стотици други кораби бавно се движеха към Алера с едва една трета от скоростта, която биха могли да развият, ако се движеха без ледените кораби. И все пак късно беше много по-добре от никога. Обратното пътуване без ледените кораби щеше да коства много повече нерви.