Веднага след като изреваха бойния си вик, легионерите ветерани започнаха да си проправят път към своя господар, като мощно мачкаха врага, който само до преди миг беше съвсем близо до това да ги пречупи.
Съпротивата на противника внезапно се стопи, изчезна така, както пясъкът бива отнасян от прилива, и Рокус почувства натискът на нападателите да отслабва.
Рицарите на метал на Трети алерански атакуваха по фланговете и отрязаха пътя за отстъпление, след което им оставаше само да довършат животните, останали на стената.
— Щитове! — изрева Рокус и скочи на амбразурата, откъдето можеше да огледа отгоре снежния склон на ледените.
Двама легионери веднага се появиха до него, защитавайки и тримата с широките си щитове. Копия, стрели и летящи тояги отскочиха от алеранската стомана.
Рокус съсредоточи вниманието си върху снежния склон. Огънят можеше да го стопи много бързо, но щеше да коства огромни усилия. По-лесно щеше да е да го разклати отдолу.
Той кимна рязко на себе си, положи голи ръце върху камъка на Защитната стена и насочи вниманието си надолу през камъните.
С усилие на волята той заповяда на местните фурии да се раздвижат и земята отвъд Защитната стена изведнъж започна да се люлее и надига. Огромното ледено съоръжение се разтресе и със стон се срути, погребвайки хиляди крещящи диваци под себе си.
Рокус се надигна и избута щитовете настрани, когато огромен облак ледени кристали се издигна във въздуха. Той сграбчи пламтящия меч в ръка и съсредоточено се взря в очакване на врага. В един момент всички по стената застинаха в очакване на възможността да видят през снежния облак.
После прозвуча вик, изпълнен с триумф, и се разпространи все по-надалече, а миг по-късно въздухът се проясни и разкри на Рокус врага, напълно разбит и отстъпващ.
Тогава, едва тогава, Рокус позволи на огъня да напусне меча му.
Хората му се тълпяха по края на стената, изразявайки с предизвикателни викове превъзходството си над бягащия противник. Те скандираха името му.
Рокус се усмихна и ги поздрави с юмрук на сърцето. Това трябваше да се направи. Възможността да го приветстват караше хората му да изпадат във възторг и щеше да е истинска низост от негова страна да не им позволи да се насладят напълно на момента.
Не трябваше да виждат фалша в усмивката му. Но прекалено много безмълвни фигури в антиланска броня останаха тук, за да бъде тя искрена.
Усилията, изразходвани, за да контролира фуриите цял ден, го бяха уморили и сега не искаше нищо друго освен тихо и сухо място за спане.
Вместо това той похвали своите капитани и целия Трети, след което отиде в палатките на лечителите, за да посети ранените.
Липсата на поощрение беше нещо, което никой от тях не заслужаваше. Тези мъже бяха ранени, докато му служеха. Те търпяха болка заради него. Той можеше да пожертва час сън, или два, или десет, за да облекчи тяхната болка дори за миг, което изискваше само няколко мили думи.
Сър Карлус беше последният, когото Рокус посети. Младият мъж беше много слаб. Травмите му бяха много по-обширни, отколкото предполагаше, и след изцелението с помощта на водна магия той оставаше изтощен и дезориентиран. Причината можеше да бъде увреждане на шията.
Рокус би казал, че и с мозъка му не всичко е наред.
— Благодаря ви, милорд — каза Карлус, когато Рокус седна на края на леглото му. — Нямаше да удържим без вас.
— Ние се сражавахме всички заедно, момче — грубовато отговори Рокус. — Няма за какво да ми благодариш. Ние сме най-добрите. Това е част от нашата работа. Част от нашия дълг. Следващият път може би Трети ще спаси мен.
— Да, милорд — каза Карлус. — Сър? Вярно ли е това, което казват? Че сте предизвикали Първия лорд на дуел на честта?
Рокус насмешливо изсумтя.
— Това беше много отдавна, момче. Но да, вярно е.
Тъжните очи на Карлус за миг блеснаха.
— Обзалагам се, че сте победили.
— Не говори глупости, момче — каза Рокус, като се изправи и стисна рамото на младия рицар. — Гай Секстус е Първият лорд. Щеше да ми откъсне главата. И сега би могъл. Чу ли какво се случи с Бренсис Калар, а?
Карлус не беше щастлив да получи такъв отговор, но каза:
— Да, милорд.
— Почивай, войнико — каза Рокус. — Заслужаваш го.
Накрая Рокус се обърна и напусна палатката. Това беше всичко. Дългът е изпълнен. Най-накрая ще може да почине няколко часа.