— Какво от това, че имам титла — отговори Тави. — Познаваш ли по-опитен капитан? Или по-бърз кораб?
Макс въздъхна тежко и погледна към третия човек на пристана.
— Практичността над всичко. Това ти е недостатъкът.
Младата жена заговори с абсолютна увереност.
— Именно — каза тя спокойно.
Кайтай все още носеше дългата си бяла коса по маниера на Конния клан на маратите, бръснейки скалпа си отстрани и оставяйки дълга тясна ивица по дължината на черепа, подобно на гривата на един от тотемните коне на клана на ездачите. Беше облечена в кожени бричове за езда, свободна бяла туника и колан на дуелист, на който имаше два меча. Ако прохладната сутрин от средата на есента я притесняваше в лекото й облекло, тя не го показваше с нищо.
Зелените й очи, скосени в ъглите като на всички от нейния народ, бдително обхождаха кораба, подобно на котка, с едновременно отсъстващ и заинтересован поглед.
— Алеранците имат много глупави мисли в главите си. Те се блъскат вътре достатъчно често и в крайна сметка някои от тях трябва да изпаднат.
— Капитане? — извика Тави с усмивка. — Вашият кораб ще бъде ли готов да отплава днес?
Демос приближи до перилата на кораба, облегна се на лакти и впери поглед в тях:
— О, да, ваше височество — отговори той. — Но дали вие ще бъдете на него, когато го направи, е съвсем друг въпрос.
— Какво? — каза Макс. — Демос, предварително ви беше платена половината от договорената цена. Аз лично го направих.
— Така е — отговори Демос. — И ще се радвам да прекося морето с флота. Ще се радвам да взема вас и хубавото варварско момиче — Демос посочи с пръст Тави. — Но негово височество няма да стъпи на борда, докато не се разплати с мен.
Макс примигна:
— Вашият кораб ще изглежда ужасно забавно с голяма дупка, прогорена през него.
— Ще я запуша с дебелата ви глава — парира Демос с ледена усмивка.
— Макс — кротко го спря Тави. — Капитане, мога ли да се кача на борда, за да си оправим сметките?
Макс тихо промърмори:
— Принцепсът на Алера не трябва да иска разрешение, за да се качи на пиратски кораб.
— На собствения си кораб — промърмори Кайтай, — капитанът е по-главен от принцепса.
Тави се качи по трапа и разпери ръце.
— Е?
Демос, слаб мъж с малко над средния ръст, облечен в черна туника и бричове, се обърна, облегна се на борда и погледна Тави. Свободната му ръка, отбеляза Тави, сякаш случайно се намираше на един-два инча от меча му.
— Вие унищожихте част от моята собственост.
— Така е — съгласи се Тави. — Веригите във вашия трюм, с които оковавате роби.
— Ще трябва да ги замените.
Тави сви бронираните си рамена.
— Колко струват?
— Не искам пари. Не става въпрос за пари — каза Демос: — Те бяха мои. Вие нямахте никакви права върху тях.
Тави спокойно срещна погледа на мъжа:
— Мисля, че няколко роби биха могли да кажат абсолютно същото за живота и свободата си, Демос.
Демос за секунда затвори очи, след което отвърна поглед. Той мълча известно време, после каза:
— Не аз съм създал морето. Аз само плавам по него.
— Проблемът е — каза Тави, — че ако ви дам тези вериги, след като знам какво ще правите с тях, ще стана част от това, за което се използват. Ще стана роботърговец. А аз не съм роботърговец, Демос. И никога няма да бъда.
Демос се намръщи.
— Изглежда сме в безизходица.
— А сигурен ли сте, че няма да промените мнението си?
Погледът на Демос се обърна към Тави и се втвърди:
— Освен ако слънцето не падне от небето. Сложете нови вериги или се махайте от моя кораб.
— Не мога да го направя. Разбирате ли защо?
Демос кимна.
— Разбирам. Дори го уважавам. Но това не променя ситуацията, враните да го вземат. Какво следва?
— Нуждаем се от решение на проблема.
— Няма такова.
— Мисля, че съм чувал тези думи веднъж или два пъти преди — отбеляза Тави и се усмихна. — Ще заменя веригите ви, ако ми дадете едно обещание.
Демос наведе глава, очите му се присвиха.
— Обещайте, че никога няма да използвате други вериги, освен тези, които ще ви дам аз.
— И ще ми дадете износени ръждиви трошляци? Не, благодаря, ваше височество.
Тави вдигна умиротворяващо ръка.
— Ще ги видите, преди да решите дали да ми дадете обещанието.