Цялата гора звучеше така, сякаш се превръщаше в един огромен огън.
— О, велики фурии — хлъцна Иварус. — Проклети врани.
Той погледна Кестус с широко отворени очи, докато обръщаше коня си, а лицето му беше пребледняло от ужас.
— Не задавай въпроси! — изръмжа той. — Просто бягай! Бягай!
Иварус изпълни собствената си команда, като пришпори коня и препусна.
Кестус най-накрая откъсна поглед от празните очи на нещото, което преди е било техния командир, и подгони коня си след Иварус.
И тогава той осъзна, че…
Съществата.
Тези чудовища в гората. Съществата се движеха наравно с тях, като сенки, едва забележими в сгъстяващия се мрак.
Никой от тях не изглеждаше като човек. Никой от тях не изглеждаше като нещо, виждано от Кестус. Сърцето му блъскаше в примитивен, инстинктивен ужас, и той накара коня си да препуска още по-бързо.
Чиста лудост беше да се носи така — през гората, в непрогледен мрак.
Ствол на дърво, нискорастящ клон, стърчащ корен или някое от хиляди други подобни препятствия можеше да убие човек или кон, ако се блъсне с него в тъмната нощ.
Но съществата приближаваха все по-близо, отзад и от двете им страни, и Кестус знаеше какво означава това: те ловуваха, подкарвайки ги като елени, бягащи от глутница, като действаха заедно, за да ги убият.
Ужасът пред тези ловци надхвърляше здравия му разум. Той искаше единствено конят му да бяга по-бързо.
Иварус разплиска вода, пресече поток и рязко промени посоката, принуждавайки коня си да се втурне през трънливите храсти, и Кестус го последва, без да изостава.
Докато се промъкваха през храсталака, раздирайки кожите на конете и техните собствени, Иварус пъхна ръка в чантата на колана си и извади малка сфера, изработена от нещо, приличащо на черно стъкло. Той каза нещо над нея, обърна се на седлото и извика: „Долу!“, след което я хвърли в лицето на Кестус.
Кестус рязко се наведе. Сферата профуча над изгърбените му рамене и падна в мрака зад тях.
Плисна ярка светлина и се разнесе рев на пламък. Кестус хвърли поглед през рамо, само за да види как огънят поглъща храстите с такава маниакална скорост, че можеше да е резултат единствено на някаква фурия. Огънят се разля като вълна, разпространявайки се във всички посоки, като нетърпеливо поглъщаше сухите храсти и бързо се разрастваше. По-бързо, отколкото конете им можеха да препускат.
Те изскочиха от гъсталака, изпреварвайки следващия ги по петите огън със съвсем малко, но не и преди две същества с размер на големи котки да излетят от пламъците, пламнали като две комети.
Кестус мярна някакво голямо паякообразно създание, а после едното от тях кацна на гърба на коня на Иварус, все още горящо.
Конят изхриптя и копитото му или удари паднал клон, или попадна в невидима дупка. Каквото и да беше, то накара препускащия кон да падне, повличайки и Иварус със себе си. Кестус беше сигурен, че човекът скоро ще е мъртъв също като Тонар. Но Иварус скочи от падащия кон, претърколи се през глава, овладявайки падането, и се изправи на няколко ярда от него. Той извади къс гладиус от ножницата на колана си, отблъсна удара и прониза съществото, което все още стоеше впито в гърба на коня му, а след това свали и второто пламтящо паякообразно същество още във въздуха, преди то да може да го достигне.
Преди още трупът му да докосне земята, Иварус хвърли други две черни сфери в мрака зад себе си, едната — наляво, другата — надясно. Блестящи огнени завеси се издигнаха за едно мигване на окото, присъединявайки се към разрастващия се в гъсталака огнен ад.
Кестус спря ужасения си кон, с усилие го принуди да се обърне и приближи към Иварус, докато раненото животно продължаваше да цвили в агония.
Протегна ръка.
— Хайде!
Иварус се обърна и с един точен удар прекрати страданията на ранения кон.
— Заедно няма да успеем да избягаме от тях — каза той.
— Няма откъде да знаеш!
— Врани, човече! Те ще заобиколят завесата и ще ни отрежат за секунди. Махай се оттук, Кестус! Трябва да съобщиш за всичко това.
— Да съобщя за какво? — Кестус почти крещеше. — Проклети врани и…
Нощта стана бяла и яркоалена болка превзе целия свят на Кестус. Той смътно усети как пада от коня. Не можеше да диша. Не можеше да крещи. Всичко, което можеше, беше да чувства болката.
Той успя да погледне надолу.
В гърдите му зееше дупка с почернели краища.