Лорън Донър
Фюри
(книга първа от "Новите видове")
Пролог
— По дяволите! — промърмори Ели под нос, докато наблюдаваше окования към стената мъж в съседната стая. Всеки път, след като се промъкнеше в помещението за наблюдение, се депресираше, но не можеше да стои далеч.
Знаеше, че той не може да я види през двойното огледало, но въпреки това гледаше право в нея. Погледът й се плъзна по голите му гърди и изпъкнали мускули, по добре оформеното му тяло. Големите му бицепси се издуха, а ярост преобрази лицето му, докато се опитваше да се освободи от оковите.
Изпитваше симпатия и състрадание към него. Показваше решителност, въпреки че гордостта и свободата му бяха отнети. Осъзнаваше безполезните си усилия, но въпреки това продължаваше. Ръката й се повдигна да докосне дървената рамка под стъклото. Искаше да го успокои като му покаже, че някой го е грижа за него. Но най-много от всичко искаше да го измъкне от адския затвор, в който бе попаднал. Заслужаваше да бъде свободен.
Движение в края на стаята, привлече вниманието й далеч от мъжа, който изпълваше мислите й ден и нощ. Сърцето й започна да препуска от страх, когато техници започнаха да изпълват помещението. Якоб Алтер бе един от най-коравосърдечните и безчувствени чудовища, които работеха за Мерикъл Индъстрис. Този задник в действителност се наслаждаваше да причинява болка на обектите, които се тестваха. За жалост си бе набелязал този мъж с цялата си жестокост. Преди месец затворникът бе счупил носа на Якоб, когато той се бе приближил прекалено близо до него. Ели знаеше, че си го бе заслужил. Синината все още можеше да се види по лицето на техника, когато се усмихна злобно към поредната си жертва. Планираше да му причини още болка.
— Здравей, 416 — изхили се той неприятно. — Чух, че си вбесил д-р Трент. Знаеш какво значи това, нали? — И сложи светлокафява кутия с големината на чанта за боулинг върху масата в ъгъла. Чу се ясно тупкане. — Значи, че трябва да направя нещо, което желая от доста време. Днес ще страдаш. — Погледна към охранителната камера в горния ъгъл и имитира с пръст как прерязва гърлото си — явно, знак за изключване на камерата.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите — започна да проклина Ели, докато я обхващаше паника. Беше чувала за затворници, които са били измъчвани, ако са успели да ядосат наистина докторите. Якоб очевидно не искаше да се записва това, което се канеше да стори на 416. Сигурно щеше да е ужасно.
Техникът наклони глава, докато продължаваше да се взира в обектива на устройството, след малко се засмя и се обърна към 416.
— Сега камерата е изключена. Няма да се записва нищо. Това, което доктор Трент няма да узнае, е, че ще ти се случи ужасна злополука, ненормалнико. Не трябваше да се ебаваш с мен. Предупредих те, че ще ти го върна. — Мъжът сграбчи кутията, която бе донесъл. — Никой не може да ми счупи носа и да живее. Знаех, че е въпрос на време, да те накажа. Просто чаках да настъпи удобния момент. — Извади спринцовка. — Днес ще умреш, негоднико!
Това не може да се случи, помисли си Ели. Не се беше борила последните два месеца по цял ден с кошмара, в който се бе превърнал животът й, само за да изгуби сега 416. Бе живяла в непрекъснат страх да не я разкрият, че шпионира, но постоянното неподчинение на 416 й бе дало сили да продължи да се бори. Бе поела огромен риск да събере достатъчно доказателства, за да освободи него и останалите затворници. В действителност, очакваше всеки момент охраната да дойде при нея. Беше станала толкова фанатична в събирането на уличаващи доказателства, за това какво става в изследователската лаборатория, че си призна, че може би наистина е полудяла точно преди час и половина. Беше откраднала една от значките на лекарите, за да се промъкне в офиса и да копира досиетата от компютъра. Ако охраната прегледаше служебните записи, щяха да я заловят. Да я арестуват незабавно и да я накарат да страда както 416. И двамата щяха да са мъртви до края на деня.
Колебаеше се между това дали да направи нещо изключително глупаво, за да се опита да го спаси, или да следва заповедите на истинския си шеф, които гласяха да не се намесва. Най-накрая се бе добрала до доказателството, което можеше да освободи обектите, които се тестваха насилствено. Имаше възможност да измъкне нещо извън сградата в края на смяната, ако само успееше да си държи главата ниско, устата затворена и не привличаше вниманието на никого. Което означаваше да не прави нищо, докато Якоб убиваше затворника.