Глава 3
Ели наблюдаваше жените от Новите видове с разочарование. Тя знаеше, че ще е тежка задача да се сприятели с тях, но и представа си нямаше, че те бяха решили да я направят непосилна за нея. Нито една не бе дружелюбно настроена към Ели. Бяха тясно свързани помежду си, но не и с нея. Надяваше се, че успява да прикрива наранените си чувства. Да им помага бе станало мисия в живота й, единствената й цел, а те не й позволяваха да го стори.
— Някоя от вас би ли желала да се научи да готви? Аз мога да ви покажа или да ви пусна готварски курс на DVD плеъра, който съм приготвила. — Погледът й мина от едно лице на друго. — Сигурна съм, че на някои от вас им е омръзнала храната, която се предлага в главната кафетерия на НСО. Аз обичам да готвя. Всеки харесва храната, затова е добре да се научите. — Никой не каза нито дума, докато три дузини чифта очи я наблюдаваха. Ели въздъхна. — Кълна се, аз не съм враг. Тук съм, за да ви подготвя да усвоите умения от живота, които ще ви помогнат да се интегрирате в обществото. Искам да съм полезна по някакъв начин за онова, от което се нуждаете. Наистина ми се иска да ми позволите да го направя.
Тяхното мълчание се проточи смущаващо дълго. Ели отпусна рамене в моментно поражение.
— Добре. Може би имате нужда от повече време, за да ме опознаете. Ако ви е необходимо нещо, само ме уведомете. За това съм тук. О, опекох няколко сладкиша, които мушнах в хладилника, така че моля, хапнете си.
Ели избяга от стаята, преди да им позволи да видят отчаянието й. Веднага, след като изчезна от погледите им, чу женски гласове, което засили още повече желанието й да заплаче. Всички мълчаха, докато тя бе в стаята, но започнаха да говорят, след като излезе. Не можеше да пренебрегне възможността, че вероятно я ненавиждат. Отказваха да разговарят с нея, освен в случаите, когато се налагаше, и изглежда не желаеха нейната помощ. Беше й се наложило да проведе задължителен курс, за да ги научи на основните неща, като например как се използват уредите. След него въпросите бяха малко, но тя бе забелязала, че някои от жените имат невероятна памет. Те съхраняваха информацията и после помагаха на другите, които се нуждаеха.
Беше обмисляла да се откаже, но един от членовете на съвета я бе уверил, че жените отбягват всеки, който заема някаква длъжност. Тя бе аутсайдер, беше естествено хората от Новите видове да й нямат доверие. Посъветваха я да си даде време и й напомниха, че са минали само две седмици.
Две седмици в ада, тихо изръмжа и се отправи към апартамента си. Ако си тръгнеше оттук обаче, нямаше къде другаде да отиде, нямаше друг живот, след като бе прекъснала всички връзки с миналото. Самата идея да помоли родителите си да живее с единия от тях, докато успее да си стъпи на крака, й носеше опасност от мигрена.
Нейните родители се караха за всичко, независимо че живееха разделени, а после настояваха тя да бъде рефер на глупавите им битки. И двамата яростно се съпротивляваха срещу собствения й развод — единственото, за което бяха на едно мнение — и останаха в контакт с бившия й съпруг. С техните погрешни и досадни опити да ги съберат отново заедно, щяха да я увещават да прекарва времето си с него. По-добре да скочи в яма със змии, отколкото да се върне към предишния си живот. Със сигурност не го желаеше и точно по тази причина не звънеше вкъщи. Родители й се сърдеха, което означаваше, че най-накрая ще я остават на спокойствие, нещо, което й липсваше след развода им, когато беше десетгодишна.
В новия си живот желаеше да върви напред и да помага на хората с реални проблеми, две неща, които искаше да направи за Новите видове. Те бяха важни за нея и се нуждаеха от хора, които да се грижат за тях. А Ели определено се грижеше.
Тя бързо се преоблече с долнище на анцуг, потник и маратонки. Нуждаеше се от чист въздух и да бъде далеч от общежитието, възможност, която не би пропуснала. Стараеше се да не чувства съжаление към себе си. Бе приела тази работа, защото щеше да я държи постоянно заета и може би щеше да получи удовлетворение от нея. Вместо това страдаше от самота и депресия. Пъхна МР3 плеъра и личната си карта в предната част на сутиена, защото нямаше джобове. Излезе от стаята и затича леко на място, докато чакаше асансьора.
Ели погледна часовника си, когато излезе от сградата на общежитието и забеляза тъмното небе, на което тук-там блещукаха вече звезди. Завъртя се и погледна към прозорците, за да види жените, които седяха на дивана във всекидневната и се смееха. Не можеше да чуе онова, което си говореха, но десетината жени, които съзря, изглеждаха щастливи.