— Какво не е наред с теб? Да не си си загубил ума? Какво ти стана изведнъж? Не мога и няма да позволя да ти се размине. Трябва да бъдеш наказан тежко, за да служи за пример.
— Не очаквам нищо по-малко — каза Фюри и си пое дълбоко дъх. Знаеше, че ще бъде наказан, преди да докосне Ели, и щеше да приеме всички последствия, изпречили се на пътя му. Искаше Ели повече, отколкото най-важното в живота си — неговите хора.
Когато Новите видове бяха освободени, много от тях искаха да се води война срещу всички хора, само Джъстис бе спокойният глас на разума. За да оцелеят, те трябваше да работят с хората, които ги бяха освободили. Когато им казаха, че ще им предоставят Хоумленд, място, където да живеят в мир и да възстановят живота си, Джъстис бе дошъл при Фюри и поискал от него да помогне в изграждането на новия начин на живот. Фюри се бе съгласил бързо, готов да поеме всяко бреме, което се изпречеше на пътя, и да работи, докато бъде полезен.
Беше поел обучението на екипите за сигурност, като ги учеше как да контролират звяра вътре в себе си. Иронията не му се изплъзна. Самият той не бе приложил това, което проповядваше. Преследваше нещо, което знаеше, че не може да има — Ели. Бе я довел в дома си и я бе прелъстил, независимо от цената.
Не съжаляваше за постъпката си. Дори и най-краткото време с нея, си заслужаваше болката, която щеше да му се наложи да изтърпи. Беше я вкусил, беше я докосвал и знаеше колко прекрасно се чувства близо до нея. Ако го затвореха, нейният образ щеше да му прави компания, нейният глас бе в паметта му завинаги, нейните красиви очи — гравирани в душата му. Можеше винаги да затвори очи и да я чуе, да я види.
— Добре ли сте? — обърна се Джъстис към Ели.
— Да — покашля се тя.
Вниманието на Джъстис се насочи обратно към Фюри, който срещна строгия му поглед с мрачна решителност. Той знаеше, че всеки отговаря за вината си. Щеше да се дистанцира от Новите видове, надявайки се хората да не обвинят другите за неговите действия и да му наложат каквото наказание отсъдят, без съжаление и извинения.
Разочарованието и ужасът на Джъстис го нараниха дълбоко. Знаеше, че много разчитат на него. Но беше предал хората си, своя най-добър приятел и самия себе си.
— Не мога да направя това сам, Фюри — информира го тихо Джъстис с огорчение. — Необходим си ми, трябва да сме единни, заради всички нас. Директор Борис е против мен на всяка стъпка от пътя ни за поемане контрола над Хоумленд. Опитва се да докаже на президента, че не сме в състояние да управляваме собствения си живот. Той искрено вярва, че ние сме повече животни, отколкото човешки същества, обучени да говорят и да им подражават. Не го е казал направо, но презрението му е толкова силно, че е невъзможно да се пренебрегне.
— Съжалявам.
— Случаят просто ще докаже неговото твърдение. Трябва да работим два пъти по-здраво, за да им докажем, че сме им равни и сме раса от интелигентни, отговорни хора. Не може да загубиш напълно ума си в това тежко време.
— Осъзнавам, че ще се отрази зле на НСО. Ще поема пълна отговорност и ще ги уверя, че само аз съм с недостатъци, а ти ще трябва да настояваш да се отнесат към мен строго.
Джъстис изучаваше своя приятел.
— Ти не си на себе си. Защо?
Вниманието на Фюри се отклони към леглото, но все още не можеше да види Ели зад огромното тяло на Джъстис. Срещна любопитния поглед на приятеля си.
— Мисля, че знаеш защо. Изпитвам нещо към нея, което не мога да пренебрегна. Това не е просто гняв. Тук има нещо повече.
Няколко мъже от Видовете имаха огромно желание да се чифтосват с определени жени, да ги държат в непосредствена близост, да ги направят свои, но никой досега не се бе поддал на инстинктите си. Не че бяха имали шанс, докато бяха лишени от свобода. Бяха ги държали разделени, с изключение на случаите, когато им водеха жени за разплод.
Все пак те знаеха за този проблем. Това се бе случило само няколко пъти в лабораториите за тестване, но евентуалният проблем, повече от Видовете да страдат от необходимостта за чифтосване, бе обсъждан. При мен съществува тази необходимост, призна си Фюри. Той бе почти сигурен, че чифтосването е за цял живот, защото Ели му влияеше много силно. Не можеше да си представи, че някога ще я пусне.
Когато Джъстис заговори, на лицето му бяха изписани тревога и разбиране.
— Колко лоши са нещата?
— Очевидно много. Боря се със зъби и нокти. — Раменете му се отпуснаха. — Съжалявам за неприятностите, които съм причинил, но… — Не се доизказа.