Ели кимна.
— Е, отново ви благодаря, че се застъпихте да ме пуснат вътре. — Погледът й се върна обратно към Фюри. Осъзнаваше, че това е последният път, в който разговаря с него, и този факт я изпълни с тъга. Той я наблюдаваше мълчаливо. Искаше да му каже толкова много неща, но можеше да мисли само за едно, което обобщаваше всичко.
— Моля те, бъди щастлив и благодаря за решението ти да ме оставиш жива — усмихна му се тъжно, преди да се върне при чакащата я до портата охрана. През целия път обратно, усещаше погледа му върху себе си, но не се обърна. Не желаеше да види за последно как той си тръгва. Сега беше свободен и те бяха квит.
Половин час по-късно, колата й пристигна при портата. Тя взе ключовете, забеляза чантата си, поставена на предната седалка, и се качи. Никога вече нямаше да се върне в Хоумленд или при Фюри. В този момент нямаше представа къде да отиде и какво да прави с живота си.
Охраната отвори вратата и тя излезе на улицата при демонстрантите. Някой хвърли нещо и удари отстрани колата й. Тя трепна, но продължи, без да провери какви поражения са нанесени. Това сега беше най-малкият й проблем.
— Постъпи правилно. — Джъстис сложи ръка върху рамото на Фюри. Той погледна към портата, където приятелят му се взираше от четиридесет минути. — Знам, че ти беше трудно да я пуснеш.
Фюри се бореше с емоциите си, беше му тежко да се справи. Срещна любопитния поглед на своя приятел, когато обърна глава, прекратявайки бдението.
— Направих така, както ме помоли, след като ми съобщи за уволнението й. Оставих я да си тръгне. Тя ще бъде в безопасност сега, когато не е в Хоумленд, в случай че онези задници решат пак да ни нападнат.
— Нашите врагове биха могли да я убият — напомни му Джъстис. — Знам, че е трудно за теб.
— Не мога да си представя, никога да не я видя отново — призна Фюри. — Чувствам болка.
Съжаление се изписа по лицето на Джъстис и той стисна още веднъж рамото на приятеля си.
— Не знаех, че е толкова сериозно.
— Така е.
— Съжалявам.
— Разбирам, че тя ще е по-добре в нейния свят, отколкото тук. Макар да каза, че няма дом. Какво ще прави сега? Може би трябваше да я помоля да остане. Бихме могли да принудим директора да я остави в общежитието.
— Не може да създаваме затруднения точно сега, Фюри. Има си време и място за всичко. Ти направи най-доброто за нашите хора. Съжалявам, че се налага да платиш такава висока цена, след като тя означава толкова много за теб. Единственото, което мога да кажа, е, че отново може да работи тук, когато сме готови да поемем пълен контрол над Хоумленд.
Тези думи облекчиха малко болката в гърдите на Фюри.
— Искам тя да се върне. — Той се нуждаеше от нея. Възможността никога повече да не види усмивката или да чуе гласа й, остави горчив вкус в устата му. В съзнанието му се очерта мрачно бъдеще. — Вярвам, че е била уволнена, след като се е застъпила за нас. Но не е използвала правото си да направи същото за себе си.
— Тогава определено ще й предложим същата работа, когато сме в състояние да го направим. Няма да продължи твърде дълго. Просто трябва да се научим как да правим нещата правилно. Има толкова много подробности, които все още не знаем. Всеки ден ни води с една крачка по-близо до пълния контрол върху нашата съдба.
— Какво ще стане, ако тя не пожелае тази работа? Какво ще стане, ако тя не поиска да се върне никога отново? Може да си намери друга работа в нейния свят — мъка проряза Фюри. — Може би никога няма да я видя отново.
— Тогава я остави, Фюри. Опитай се да преодолееш чувствата си.
Фюри не каза нищо, но в гърдите му се разпростря пареща болка. Не искаше да остави Ели да си отиде завинаги и със сигурност не вярваше, че може да изпита по-силни чувства, отколкото когато беше с нея. Тя бе в кръвта му, част от него, но никога повече нямаше да бъде част от живота му.
— Хайде — рече тихо Джъстис, — да се поразходим заедно. Точно сега не трябва да бъдеш сам.
Фюри се поколеба. Погледна към портата, но знаеше, че тя няма да се върне. Кимна с глава.
— Благодаря.
Ели изруга злобно, докато се взираше в колата си, напръскана с боя-спрей, разбирайки, че някой от протестиращите я беше последвал до мотела. През цялото време се бе оглеждала за опашка, но не бе забелязала нищо, след като напусна Хоумленд, преди четири часа. Тези задници бяха подли, дявол да ги вземе. Обсебени смотаняци. Те знаеха в кой мотел е отседнала и би трябвало да са обезобразили автомобила заради връзката й с НСО. Наистина мразеше тесногръдите идиоти.