— Той има броня! — възкликна тя.
— Това се опитвах да ти кажа.
— Но е скрита под туниката му, — продължи Мишката. — Как разбра, че носи такова нещо?
— Не знаех.
— Но току-що ми каза, че си знаела.
Пенелопа отново поклати глава.
— Знаех, че ножът ти няма да го нарани.
Мишката се намръщи.
— Но не знаеше защо?
— Не.
— А как разбра, че има метла зад вратата?
Пенелопа вдигна рамене.
— Мислех, че сме приятелки — обиди Мишката. — Приятелите нямат тайни един от друг.
— Видях я — промълви Пенелопа.
— Нали никога не си била на това стълбище.
— Да.
— Тогава как можа да я видиш? — настоя Мишката.
— Видях я — Пенелопа посочи главата си — тук, вътре.
5
— Нека да изясним нещо — настоя Мишката. — Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?
— Има много видове бъдеще — отговори Пенелопа. — Не мога да виждам всичките.
— А какво точно виждаш?
— Понякога… виждам какво ще се случи след малко.
— Но ти сгреши — рече Мишката. — Видя ме да удрям защитната жилетка, а аз не го направих.
— Опитвам се да помогна на най-доброто бъдеще да се случи. — Пенелопа се намръщи. — Но не винаги се получава. Хората продължават да ме преследват и искат да ме убият.
— Значи видя какво ще се случи, ако го ударя, и какво ще стане, ако не го сторя?
— Не е като да четеш книга — обясни момичето. — Видях, че ако го удариш, той ще ни убие. Затова побягнах и когато стигнахме до петия етаж, видях, че ако взема метлата и я поставя по определен начин, той ще се препъне в нея.
— А нашата стая? — продължи Мишката. — Видя ли някой вътре?
Пенелопа кимна.
— Имаше един мъж вътре. Ако бяхме влезли, щеше да ни застреля.
— Как тогава се остави Джими Неделята, оня извънземен или човекът, когото наричаш Тридесет и две, да те хванат?
Пенелопа сви рамене.
— Понякога не мога да избягам в нито едно бъдеще от тези, които виждам.
— Откога можеш да го правиш?
— Да правя какво?
— Да виждаш бъдещето.
— Мисля, че винаги съм можела.
— Колко напред виждаш?
— Зависи.
— Минута? Час? Седмица?
— Не, не толкова — отговори Пенелопа. — Обикновено няколко секунди. Понякога минута. — Тя замълча за миг. — А и не винаги мога да го правя. Обикновено само когато се налага.
— Например когато някой се опитва да ти стори нещо лошо ли?
— Да.
— Как става? — попита Мишката. — Четеш мислите им ли?
— Не. Просто виждам какво ще се случи и ако не ми харесва, се опитвам да го променя.
— Това се казва дарба — промълви Мишката. — Сега знам защо толкова много искат да те върнат.
— Не искам да се връщам — изхленчи Пенелопа. — Искам да остана с теб.
— Никой няма да те праща обратно — отсече Мишката. Внезапно се сети за мъртвото тяло в краката им.
— Трябва да изчезваме оттук — тя тръгна надолу по стълбите.
— А дрехите ни? — попита Пенелопа.
— Мъжът все още ли е в нашата стая?
— Не знам.
— Тогава не си струва да рискуваме. Ще си купим нови дрехи на следващата планета. Хайде.
Слязоха във фоайето, излязоха през вратата и се качиха на едно такси.
Когато наближиха космодрума, Пенелопа дръпна Мишката за ръкава.
— Не трябва да идваме тук. Опасно е.
— Сигурна ли си?
Пенелопа кимна.
— Но трябва да се махнем от планетата. Можеш ли да видиш как ще ни нападнат?
— Не. Само знам, че е опасно.
— Тогава знаеш ли как да им се изплъзнем?
— Какво значи изплъзнем?
— Да стоим далеч от тях.
— Не знам.
— Добре, ще заложим на сигурно — реши Мишката. Наведе се напред и даде указания на шофьора да ги откара до агенцията за наемане на превозни средства. Когато стигнаха там, тя му плати, а после наеха кола.
Караха из улиците на Хагард, намериха денонощна бакалия, купиха дузина сандвичи и нещо за пиене и се отправиха извън града.
— Къде отиваме? — попита Пенелопа, стискайки силно Дженифър.
— Далеч от всеки, който иска да ти стори нещо.
— Добре — съгласи се Пенелопа. — Ти си единствената ми приятелка.
Тя се облегна на Мишката и веднага заспа.
Жената продължи да кара през нощта. Растителността ставаше все по-оскъдна и когато слънцето изгря, се намериха в началото на огромна пустиня. Тя свърна от пътя, спря колата и заразглежда различните карти на видеоекрана.
— Къде сме? — попита Пенелопа. Тя се беше събудила и разтъркваше очите си.
— Не съм сигурна — отвърна Мишката и продължи да преглежда картите. — А, ето къде сме.
— Къде?
— В Дяволската наковалня.
— Какво е това?
— Така се казва пустинята. — Посочи към една малка точка в средата на екрана. — А това е градчето Офир. — Натисна няколко клавиша върху компютъра на колата и картата се смени със списък. — Един бар, един магазин, един хотел.