— Защо някой ще строи град в центъра на пустинята? — заинтересува се Пенелопа.
— Добър въпрос — отбеляза Мишката. — Нека да открием отговора. — Тя подаде друга команда на компютъра. — Хм, може да имаме късмет.
— Защо?
— Защото на около осем километра от Офир има диамантена жила.
— Какво е диамантена жила?
— Мина — отговори Мишката. — Все още вадят диаманти от нея, в противен случай Офир щеше да е град на призраци.
— Защо да имаме късмет? — настоя Пенелопа.
— Защото където има толкова пари, обикновено се намират и един или два кораба. Нито един собственик на мина няма да шофира близо петстотин километра през Дяволската наковалня, за да провери бизнеса си.
— Ще си вземе самолет, а не космически кораб.
— Може би — съгласи се Мишката. — Но ако не е от тази планета, ще има и кораб. А между нас казано, не знам защо някой би избрал да живее на тази грозна малка топка кал, ако може да си позволи нещо друго.
— А щом някой притежава диамантена мина, той може да си позволи да живее другаде — заключи Пенелопа, страшно доволна, че е успяла да проследи мисълта й до логическия край.
— Точно така. — Мишката въздъхна. — А сега да не губим повече време. Да тръгваме.
Върнаха се на пътя и се отправиха към вътрешността на Дяволската наковалня.
След около шейсет и пет километра пътят изчезна и Мишката веднага намали скоростта.
— Можеш да караш бързо тук — обади се Пенелопа. — Почвата е твърда.
— Знам — отговори Мишката. — Но ако не намаля скоростта, ще вдигнем много прах и всеки ще ни види отдалеч. Особено ако ни преследват. — Тя се обърна към момичето. — Има ли някой след нас?
— Не знам — вдигна рамене детето.
— Е, след като не знаем със сигурност, ще заложим на безопасността.
— Много е горещо.
— Това са възможностите на климатика — отвърна Мишката. — Температурата на земята отдолу трябва да е около шейсет градуса по Целзий. Опитай се да не мислиш за това.
Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.
— Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя — оплака се тя.
— Опитай се да поспиш.
— Но аз току-що се събудих.
— Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.
— Добре — съгласи се Пенелопа.
— Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.
Пенелопа поклати глава.
— Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен — отказа непреклонно момичето.
— Хубаво. А кой се е държал добре с теб?
— Ти и Мерлин.
— Трябва да е имало още някой в целия ти живот.
Малкото момиче се замисли за момент.
— Може би майка ми.
— Само може би?
— Тя им позволи да ме вземат.
— Сигурно не е имала друг избор.
— Ти имаше избор — изтъкна Пенелопа. — Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.
— Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.
— И после какво?
Мишката сви рамене.
— Не знам.
— Няма да ме върнеш, нали?
— Не, вече ти казах, че няма да те върна.
— Много хора ми казват различни неща. — Пенелопа замълча за миг. — Повечето ме излъгаха.
— Прекалено си млада, за да си цинична.
— Какво значи това?
Мишката въздъхна.
— Значи, че твърде много хора са те лъгали.
— Пак говорим за мен — оплака се момичето. — Мислех, че ще приказваме за теб.
— Имам по-добра идея — предложи Мишката. — Нека да говорим за нас.
— За нас?
— За теб и мен.
— Какво за нас? — полюбопитства Пенелопа.
— Ами сега сме един екип.
— Така ли? — Лицето на детето светна от радост.
Мишката кимна.
— Заедно сме, нали?
— Да.
— И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?
— Така е.
— И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?
— Предполагам.
— Това ни прави един екип.
Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.
— Харесва ми да съм в един екип с теб.
— И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.
— Аз нямам никакви тайни.
— Всеки има тайни.
— Не и аз.
— Дори и ти — настоя Мишката. — Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.
Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.
— Моята майка ми я даде.
— Къде?
— Мисля, че беше във всекидневната.
— Имам предвид на кой свят?
Момичето вдигна рамене.
— Не помня.
— Как умря тя?
— Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.