Мишката поклати глава.
— Използвай само един пръст и го направи небрежно.
Детето се постара да изпълни инструкциите точно.
— Така. Ако някой иска да ни навреди, направи този жест.
— Но ако съм в друга стая и не можеш да ме видиш? — попита Пенелопа. — Може би трябва да си подсвирквам някаква песничка?
— Не, това ще привлече вниманието.
— Ако някой иска да ни убие, не трябва ли да се стремим да привличаме вниманието?
Мишката се намръщи.
— Не съм толкова яка, че да победя при сбиване. Искам само леко предупреждение, така че да се измъкнем незабелязано, преди да ни нападнат. Освен това някой е предложил купчина пари за теб. Да привлечеш вниманието в град като Офир, където всеки четирима от петима мъже ще се досетят коя си, значи да си изпросиш отвличане, а не помощ или спасение.
Пенелопа млъкна и продължи да се упражнява в небрежно почесване на брадичката си. Мишката увеличи скоростта и се опита да не мисли за постоянно нарастващата горещина в колата.
Два часа по-късно пристигнаха в градчето Офир.
6
Мишката влезе в бара с Пенелопа плътно след нея и въздъхна с облекчение при вълната от студен въздух, която я посрещна. Вътре имаше дванадесет огромни изхабени маси от местно дърво, всичките празни в средата на деня, и Мишката се отпусна на най-близкия стол. Стените бяха покрити с холограми на военни и спортни герои и пълнички голи жени, от които нито една не я впечатли.
Барманът, нисък широкоплещест мъж, видимо накуцващ, с редички мустаци, от които горната му устна изглеждаше по-скоро мръсна, отколкото мъжествена, им кимна за поздрав.
— Не мога да си представя как някой издържа да живее тук — обади се Мишката. — Виждала съм по-хладни пещи.
Барманът се ухили.
— Едва след няколко часа ще достигнем същинската горещина. Ще свикнете.
— Защо някой ще иска да го прави? — отговори Мишката. Тя се вгледа в стоката му зад бара. — Какво имаш за пиене?
— Само кажи.
— Ще искаме и стая.
— Имате я, гратис.
— Даваш стаите си безплатно? — учудено попита Мишката.
— Ако накарам някой да ми плати, ще ми е за пръв път.
— От какво живееш тогава?
— О, справям се. Между другото, казвам се Райън, Райън Перилото.
— Перилото? — повтори Мишката. — Необичайно име.
Райън се изкиска.
— Е, не ми е истинското име. Дадоха ми го първата година, след като дойдох тук.
— Защо?
Той се наведе напред и опря големите си ръце върху лакирания плот.
— Някакъв пияница причиняваше неприятности и аз учтиво го помолих да напусне. Но той не ме послуша — Райън се усмихна при спомена. — Откъртих едно от перилата на стълбището и го цапардосах по главата. Оттогава съм Райън Перилото.
— Откога си тук? — попита Мишката.
Райън замълча, колкото да пресметне наум.
— Осемнайсет години. Купих това място преди седем.
— Бара?
— Целия проклет град — всичките три важни сгради.
— Добре, Перило, това е интересна история, но ние сме жадни.
— Какво ще искате?
— Една голяма студена бира за мен — каза Мишката.
— Първата е за сметка на заведението.
— Шегуваш се!
Той поклати глава.
— За едно нещо никога не се шегувам и това са парите.
— Някой ден трябва да ми кажеш как си останал в бизнеса.
— Някой ден — увери я Райън.
— А ти какво ще искаш? — попита Мишката Пенелопа.
— Чаша вода, моля — отговори момичето.
— Добре. Това ще ти струва триста кредита.
— Какво? — извика Мишката.
— Триста кредита — повтори Райън.
— За чаша вода? — невярващо попита тя.
— Никой не те кара — рече весело Райън. — Ако мислиш, че някъде ще я купиш по-евтино, опитай.
— Сега разбирам как си въртиш бизнеса — раздразнено заяви Мишката.
— Тук водата струва много повече, отколкото едно легло. На триста километра наоколо няма капка вода. Малките количества, които миньорите намират под земята, се използват за вадене на диамантите.
— Не можете ли да я пречиствате?
Той поклати глава.
— Радиоактивна е. Две чаши от нея и няма да имаш нужда от фенерче, когато излизаш нощем.
Мишката извади пачка кредити и ги тръшна на масата, а след минутка Райън се появи иззад бара с една бира и чаша вода.
— Продавам много повече вода, отколкото можете да си представите — поясни той любезно. — Няма да повярвате колко би платил един човек с торбичка диаманти, за да напълни манерката си, преди да потегли към Хагард, особено когато не се е обадил на партньорите си, че тръгва.
Мишката погледна през прашния прозорец към безкрайната равнина от пясък и скали.
— Да, мога да си представя.