— Добре — съгласи се замислено Пенелопа. — Така е честно.
— Чудесно. — Мишката се отпусна върху леглото. — Изтощена съм. Тази горещина ме изцеди. Ще дремна малко. — Бръкна в джоба си и отдели едно кубче с кредити, което бе взела от Уестърли. После го подхвърли на Пенелопа: — Защо не погледаш малко видео и не ме събудиш по здрач?
— Добре.
Пенелопа събуди Мишката минута по-късно.
— Какво има?
— Това кубче не работи.
— Хм. Вероятно собственикът е съобщил, че липсва. — Мишката извади от джоба си още три. — Изхвърли онова и опитай тези. Поне едно трябва да работи.
Легна обратно и след малко чу момичето да хихика срещу холографския екран. После потъна в дълбок сън без сънища, без да помръдне и един мускул, преди Пенелопа да я потупа леко по рамото.
— Нито едно от кубчетата ли не работи? — попита Мишката, неразбрала в първия момент какво става.
— Навън е тъмно — отговори момчето. — Ти спа почти целия следобед.
Мишката стана, пооправи късо подстриганата си коса, протегна се и погледна през прозореца.
— Имам време за един сух душ — заяви тя и влезе в банята, за да махне праха и засъхналата пот от слабото си жилаво тяло. Искаше й се да има и други дрехи, но се справи и със старите, като ги сложи за няколко минути в сухата перална машина. Бяха измачкани, но чисти. Малко по-късно тя излезе от стаята, като предупреди Пенелопа да не пуска никого вътре, и слезе по стълбите.
Няколко миньори седяха около масата близо до вратата. Бяха груби мъже с прошарени коси, отпиваха бирата си на големи глътки, сякаш в това се състоеше разликата между живота и смъртта, и се оплакваха високо и отегчително един на друг за всичко — от времето до цената на индустриалните и шлифованите диаманти.
Мишката погледна към най-отдалечения ъгъл на стаята и там, в сянката, с гръб към стената и с израз на пълно отегчение върху хубавото си лице седеше млад мъж с буйна руса коса, който все още не бе достигнал възрастта за бръснене. Дрехите му бяха спортни, без да са показни, но все пак достатъчно широки, за да скрият цяла дузина оръжия. На масата пред него имаше контейнер с вода.
Мишката мина покрай миньорите, благодарна, че са прекалено погълнати от разговора и бирата си, за да подвикват и подсвиркват след нея, и се приближи до младия мъж.
— Добър вечер — поздрави любезно тя.
— Нима? — той вдигна поглед към нея и Мишката бе поразена колко отегчени и древни изглеждаха сините му очи.
— Може да стане, ако ме поканите да седна.
Той кимна към стола срещу себе си.
— Заповядайте.
— Какво да бъде, госпожо Майко? — извика Райън иззад бара. — Още една чаша с вода?
Мишката поклати глава.
— Нека да е бира.
— Веднага.
— И менюто за вечеря.
Райън се изкиска.
— Говориш така, сякаш има избор.
— А няма ли?
— Тук? Късметлии сме, ако въобще имаме какво да сервираме. Ще е готово след около пет минути.
— Благодаря.
— А малкото момиче?
— В момента спи — отговори Мишката, като внимаваше за реакцията на младия човек при новината, че не пътува сама, а с дете. Изразът на лицето му не се промени. — Когато се качвам, ще взема една чиния за нея.
Райън се приближи до масата, подаде й чаша бира и се върна зад бара.
— Е, след като приключихме с поръчките — обади се младият мъж с древните очи, — какво мога да направя за вас?
— Зависи — отвърна Мишката.
— От какво?
— От това кой сте вие.
— Казвам се Бънди.
— Не ме интересува името ви.
Младият човек вдигна рамене.
— И мен не ме интересува вашето. Защо просто не ми кажете за какво става дума?
— Имам нужда от закрила и мисля, че вие можете да ми я осигурите.
— За да живеете още петдесет години? Повярвайте ми, не си струва.
— Въпреки това имам нужда от вашата закрила.
— Изглеждам ли като телохранител? Госпожо, та аз съм само едно момче.
— Едно двестагодишно момче — Мишката се взря в ясните му сини очи.
— Двеста двадесет и три годишно, ако трябва да бъдем точни — поправи я Вечното хлапе, без да се учуди или ядоса, че го е познала.
— Доста дълъг живот за такова място като Границата — отбеляза Мишката. — Особено при вашата професия.
— Дълголетието е прекалено надценявана добродетел — отвърна той.
— Аз съм на тридесет и седем — каза направо Мишката. — И има малка вероятност да доживея до тридесет и осем, ако не намеря някой да ми помогне да се махна оттук.
— Съчувствам ви — в гласа на Хлапето прозвуча същото отегчение, което се четеше и в очите му.
— Имам нужда от нещо повече.
— Само съчувствието ми е безплатно. Всичко останало си има цена.
— Колко?