— Колкото и да са ти платили за това, аз ще ти дам повече, за да се махнеш — обади се жената.
— Съжалявам, но няма начин да запазя живота ви — отговори Вечното хлапе. Внезапно движение на дясната му ръка и двамата се строполиха на земята.
Следващите няколко минути мъжът провери всяка от своите жертви, за да се увери, че са мъртви. Тогава, доволен от резултата, се обърна към колата.
— Вече можеш да излезеш — извика той към тъмнината.
Мишката, все още стъписана от лекотата, с която се бе справил с противниците си, внимателно се приближи към лагера.
— Какво, по дяволите, използва срещу тях? — попита тя, когато стигна до труповете.
— Нещо много малко и много остро — отвърна Вечното хлапе. — Всъщност осем неща.
— Невероятно! — измърмори Мишката и заобиколи още две тела.
— Върви да си свършиш работата и да се махаме — подкани я младият мъж.
— Ти дори не се задъхваш — отбеляза тя.
— Защо, трябва ли?
— Повечето хора доста ще се изпотят, докато убият осем невинни миньори.
Той я изгледа любопитно.
— Невинни ли?
— Каквото и да са направили, не заслужаваха да умрат така.
— Кой знае? — Вечното хлапе вдигна рамене.
— Искаш да кажеш, че дори не знаеш защо ги уби? — продължи да настоява тя.
— Разбира се, че знам. Убих ги, защото ми платиха.
— Но не знаеш какво са направили.
Той отново вдигна рамене.
— Не ми влиза в работата.
— Не те ли интересува?
— Не съвсем. Повечето хора заслужават да умрат поради една или друга причина.
— Винаги ли си разсъждавал така?
Изведнъж Вечното хлапе се ухили.
— Пубертетът май ме е превърнал в циник. — После кимна към куполите. — Моята работа е свършена. Крайно време е ти да се заемеш със своята. — Отправи се към колата. — Ще я докарам по-близо, докато ти обираш плячката.
— Няма да ме оставиш тук, нали? — попита подозрително Мишката.
Той се засмя.
— Не и докато всички пари са в теб.
Тя се зае да тършува из куполите, събра всички необработени диаманти и пачки кредити и няколко минути по-късно се показа от последното временно жилище.
Той я чакаше с колата, а четвърт час след това тя разтърсваше Пенелопа, за да я събуди.
— Хайде — прошепна тя. — Време е да тръгваме.
— За къде? — попита сънливо момичето.
— Не знам — призна Мишката. — Но далеч оттук.
— Купи ли кораб?
— Направих нещо по-добро. Купих мъж, който има кораб.
— С какво му плати? — попита Пенелопа, докато ставаше и разтъркваше очите си.
— С диаманти. — Мишката й показа малка торбичка, пълна с необработени камъни.
Детето надникна вътре.
— Тук има пистолет.
— Открих го на същото място, откъдето взех и диамантите.
— Защо?
— Ако сметнеш, че Вечното хлапе иска да ни направи нещо.
— Колко време ще остане с нас?
— Докато се приземим на безопасна планета. Или докато останем без пари. Което стане първо.
— Има ли безопасни планети за нас?
— Една — отговори с нежелание Мишката. — Не исках да ходим там, но нямаме голям избор. Вече се носи слух, че сме отседнали тук. Утре вечер или най-късно вдугиден сутринта това място ще гъмжи от убийци.
Пенелопа започна да се облича.
— Как се казва този свят?
— Последен шанс.
— Била ли си там преди?
Мишката поклати глава.
— Не.
— Тогава откъде си сигурна, че не искаш да отидеш там? — настоя момичето. — Може да е приятно място с езера и поточета и много зеленина около тях.
— Защото не харесвам човека, който го управлява — отговори Мишката.
Пенелопа се замисли върху думите й.
— Ако не го харесваш, защо смяташ, че там ще сме в безопасност?
— Той ми дължи една огромна услуга.
— А дали ще е съгласен да ти я върне?
Мишката се намръщи.
— Едва ли знае, че съм жива.
— Откога не си го виждала? — Пенелопа взе Дженифър и се запъти кам вратата.
— Много отдавна.
— Може и да не те помни — предположи момичето.
— Ще си спомни — отговори мрачно Мишката.
Втора част
КНИГА НА ЛЕДЕНИЯ
8
Наричаха я Последен шанс и името й подхождаше напълно.
Беше (поне засега) последната населена планета по пътя към Галактическото ядро, последният източник на ядрено гориво, последното място за попълване на кухненските запаси и (доколкото беше известно) за среща с други разумни същества.
Последен шанс, с изключение на местоположението си, не се отличаваше с нищо особено. Бе малка, но с нормална за човешките същества гравитация. Гореща, но не чак толкова, че да няма живот на нея. Суха, но не дотолкова, че да не може да се вади вода от червената глина, която покриваше цялата планета. Годината й бе доста дълга (4623 стандартни галактически дни), но дните и нощите влизаха в приемливи граници: по четиринадесет стандартни галактически часа всеки. Сезоните бяха меки, но все пак се различаваха. Местният живот, главно птици и двуутробни, бе уникален, ала не беше изобилен.