— Наистина ли? — извика Пенелопа с нов ентусиазъм.
— Наистина.
— Но така няма ли да измамим друг човек? Ако ти помагам?
— Няма да мамим никого, който не го заслужава — отвърна Мишката. — А и трябва да стоим на Последен шанс, докато се появи Мерлин или докато спечеля достатъчно пари, за да купя кораб.
— Не можем ли просто да кажем на Вечното хлапе да ни вземе със себе си? — попита Пенелопа.
— Не, защото той не прави услуги, той продава услугите си. А аз нямам достатъчно пари, за да го наема за още една седмица.
— Сигурна ли си, че е правилно? — Момичето все още бе разтревожено.
— Не само че е правилно. Сигурна съм, че това е единственият начин да се махнем от тази топка кал. — Тя млъкна, а после добави: — За нас не е безопасно да стоим на която и да е планета повече от няколко дни. Прекалено много хора искат да те вземат от мен.
— Знам — обади се мрачно Пенелопа. — Продължавам да търся бъдеще, в което всички просто да забравят за мен, но не знам как.
— Засега избери такова, в което ще спечелим много пари на карти в таверната „Края на пътя“.
— Ще се опитам — обеща момичето.
— Добре. Нека в следващите няколко часа се уверим, че знаеш правилата. Първо идва чифт, после два чифта, след това три еднакви и…
11
Таверната „Края на пътя“ бе препълнена. Полилеите й — блестящи кръгли глобуси, осветяваха търговци, златотърсачи, търсачи на приключения, ловци на глави, проститутки и комарджии. Всичките скитници и отрепки на Вътрешната граница се събираха покрай полирания бар от хром и игралните маси. Тук-там се виждаше някой извънземен сред човешката тълпа, който изпробваше късмета си на игралните маси и поглъщаше някоя от специалните течности, доставяни от Ледения за клиентите му — нечовеци. Или пък някой извънземен, който продаваше на черно стоки, недостъпни в световете на Демокрацията.
Мишката вървеше бавно между хората и извънземните, като държеше Пенелопа за ръката. Към малкото момиче се насочваха любопитните погледи на богато облечени комарджии, неодобрителното оглеждане на предизвикателно наконтени проститутки и алчните очи на ловци на глави, но слухът за покровителството на Ледения се бе разпространил и никой не посмя да ги обезпокои.
Мишката се чувстваше неудобно под гладните погледи на ловците на глави и почти изпита благоговение пред силата на Ледения. Това бяха студени и груби мъже, които не биха се спрели пред нищо. И въпреки това след заповедта на Ледения, никой от тях не искаше да прекрачи определената от него граница.
— Ще пиеш или ще играеш? — попита мек глас зад нея. Тя се обърна и се оказа лице в лице с Вечното хлапе.
— Ще играя.
— Сигурна ли си? Има доста професионалисти тук тази вечер.
— Всичко ще е наред — увери го тя. — А пък и ако искам да те наема за още една седдмица, трябва да изкарам малко пари.
Той вдигна рамене.
— Както кажеш. Щом си избереш маса, ще седна така, че да мога да те наблюдавам.
— Благодаря. Ледения е казал никой да не ни закача, докато сме на Последен шанс, но винаги има вероятност някой да не е чул. — После добави с горчивина в гласа: — Освен това веднъж разчитах на него и той ме подведе.
Тя мина покрай няколко маси с извънземни игри и със зарчета, докато стигна до една шестоъгълна, където трима мъже, две жени и един лодинит играеха покер. Раздаващият картите се отличаваше от останалите натруфени комарджии: призматичните му одежди променяха цвета си с всяко негово движение, ръцете му бяха обсипани с пръстени с истински скъпоценни камъни, ботушите му бяха от блестящата кожа на чуждоземно влечуго. Носеше монокъл с обикновено стъкло, прикрепен към туниката му със златна верижка, а на рамото му стоеше малка извънземна птичка, чиито оранжеви очички бяха вперени в блестящите пръстени, като че ли всеки момент щеше да скочи върху ръката му и да ги изкълве наведнъж.
Мишката застана зад играча с най-малко чипове — жена в износени кожени дрехи, които я открояваха сред тълпата от комарджии и мошеници дори повече, отколкото се набиваше на очи раздаващият картите. След няколко минути жената стана от стола, събра няколкото останали чипа и си тръгна.
— Това частна игра ли е? — попита Мишката.
— Не — отговори раздаващият картите. — Но мизата е висока.
— Колко?
— Десет хиляди, за да се влезе. Хиляда е минималният залог.
— Добре — съгласи се Мишката и се настани срещу него, като сложи на масата тридесет хиляди кредита. Щом парите бяха на масата, Вечното хлапе седна наблизо.
— Виждам, че сте дошли да играете — каза доволно раздаващият картите. — Банката! Донесете на дамата малко чипове.