— Не винаги получаваш това, което искаш — отвърна Вечното хлапе.
— Нека аз се заема с него — обади се Златния дук, а лицето му беше абсолютно безизразно, докато наблюдаваше противника си.
— Можеш да опиташ — ръката на Вечното хлапе леко се напрегна.
— Не! — внезапно изкрещя Пенелопа.
Всички замръзнаха.
— Какво има? — попита Мишката.
— Не искам да умираш — изхлипа Пенелопа.
— Няма да умра.
— Ако Вечното хлапе извади пистолета си, каквото и да се случи, ти ще умреш и аз не мога да го променя! — изплака момичето.
— Е? — попита Краля на залаганията, вперил поглед в младия мъж до вратата.
— Хлапе, по-добре си тръгни — обади се накрая Мишката.
— Но аз мога да се справя с тези тримата! — възрази той.
— Никой не казва, че не можеш — отвърна Мишката, като се опитваше гласът й да прозвучи твърдо. — Но дори и да го направиш, аз ще попадна под лазерен лъч или звуков удар. — Тя го погледна. — Моля те!
Вечното хлапе изгледа Златния дук още веднъж, после бавно тръгна назад, излезе в коридора, стигна до края му и зави зад ъгъла.
— Много умно от твоя страна, госпожо — одобри Краля на залаганията.
— Все още не съм готова да умра — отговори му тя.
— Никой никога не е готов — съгласи се той.
— Тогва ни пусни и Ледения няма да те убие — продължи Мишката. — Той не е като Вечното хлапе, него не мога да го разкарам.
— Защо не оставиш на мен да се тревожа за Ледения? — отвърна Краля. — Той не е напускал планетата с години. Едва ли ще го направи и сега… Но вие с детето тръгвате веднага.
— Няма да доживееш да вземеш наградата за нея.
— Знам, че може и да те шокирам, но аз въобще не се интересувам от наградата.
— Да, бе.
— Наистина. Наградата е едно малко ограничено състояние, докато възможностите за използване на малкото момиче са безкрайни. Съзнаваш ли колко мога да спечеля в някои от най-големите казина на Демокрацията с нейна помощ?
— Никога няма да ви помагам — обади се Пенелопа.
— Разбира се, че ще го направиш, скъпа моя — любезно й отговори Краля на залаганията.
— Не можете да ме принудите, независимо какво ще ми причините!
— Ти си рядко съкровище, скъпа. Дори не ми хрумва да те нараня. — Той внезапно обви ръка около Мишката. — Но нямам никакви скрупули да причиня болка на нея.
— Не! — извика Пенелопа. — Тя ми е единствената приятелка. Пуснете я и ще дойда с вас.
— О, не бих го направил, скъпа. Вече разбрах каква си и не бих си помислил да те взема без някакво средство, с което да те контролирам. Рано или късно ще намериш начин да избягаш или дори да ме убиеш. Но ако знаеш, че моят приятел Дука ще убие твоята приятелка веднага след като не ми се подчиниш… Тогава мисля, че ще имаме дълги и ползотворни отношения. — Той се усмихна. — Много си малка, скъпа моя. Убеден съм, че като пораснеш, ще оцениш гледната ми точка.
— Хайде да тръгваме — подкани го Златния дук, като държеше протезата си до гърлото на Мишката и вече пристъпваше към вратата.
— Все още не — спря го Краля на залаганията.
— Защо? — поиска да знае Златния дук.
— Завържете очите на момичето и й запушете устата.
— Защо? Тя няма да създава проблеми.
Краля на залаганията въздъхна.
— Радвам се, че поне аз все още използвам главата си — той махна на Зората на Септември, която започна да завързва очите на Пенелопа. — Може и да си забравил, но един недоволен убиец се разхожда по коридорите и ни причаква някъде там. Докато Мишката си мисли, че ще я убием, няма да му заповяда да ни нападне. А сега ми кажи какво ще се случи, ако малкото момиче види бъдеще, в което само ние тримата ще умрем?
По лицето на Златния дук постепенно се изписа разбиране.
— Точно така — продължи Краля на залаганията. — Следователно ако тя не може да им каже, те няма да предприемат нищо.
Той провери превръзката върху очите на Пенелопа.
— Добре, а сега й запуши устата.
Извънземната напъха смачкана носна кърпичка в устата на детето.
— Чудесно — Краля внимателно огледа пленничките си. — Вече можем да тръгваме. — Той се обърна към Мишката: — Госпожо, бъди така любезна и кажи на твоя приятел да не ни безпокои.
— Хлапе! — изкрещя Мишката. — Ако все още си там, позволи ни да минем. — Тя си пое дъх. — Помни, че още работиш за мен. Заповядвам ти да ни пуснеш!
Нямаше никакъв отговор.
— Хлапе! — извика отново Мишката. — Заповядвам ти!
После малката групичка тръгна по коридора, остриетата от протезата на Златния дук леко допираха гърлото на Мишката. Тя почти очакваше да попаднат на Вечното хлапе след всяка извивка на коридора или във фоайето, или дори в хангара. Но десет минути по-късно бяха на кораба на комарджията, а след още пет Последен шанс бе толкова далеч зад тях, че не се виждаше дори на екрана.