14
Таверната „Края на пътя“ вече беше затворена, когато Вечното хлапе захлопа по вратата. Миг по-късно вътре светнаха лампите, а Ледения каза седемцифрения код, който отваряше вратата.
— Търсих те — каза заплашително Вечното хлапе.
— Ето ме.
— Защо не ме пускат да излетя от Последен шанс?
— Първо исках да говоря с теб — отговори Ледения. — Ще пийнеш ли нещо?
— Бързам.
— Не е нужно. Ако Краля на залаганията искаше парите си, щеше да изпрати Златния дук след теб. Той искаше малкото момиче. — Ледения замълча за момент. — Тя и Мишката са в безопасност засега.
— Знаеш, че са отвлечени?
Ледения почти се усмихна.
— Не се случват много неща на моята планета, които да не знам.
— Защо не ги спря? — попита Вечното хлапе. — Спомням си, че им обеща защита.
— А аз се сещам, че на теб ти плащаха да ги защитаваш — отвърна другият. — Май нито един от нас не си свърши работата както трябва.
Той прекоси празната стая към бара и извади бутилка със странна форма и две чаши.
— Сигурен ли си, че не искаш да ти предложа нещо за пиене?
Вечното хлапе поклати глава.
— Само ми позволи да си тръгна — аз все още работя за тях.
Този път Ледения се усмихна наистина.
— Едва ли ти пука за тях — отсече. Убиецът не му отговори и той продължи: — Искаш единствено да се справиш със Златния дук.
Вечното хлапе обмисли за миг думите му, после вдигна рамене.
— Има ли значение? — Не се и опита да отрича. — Резултатът ще е един и същ. Ще го убия и ще ги освободя.
— Нямам никакви възражения. — Ледения напълни чашата си с някаква синя течност.
— Тогава защо не мога да си тръгна оттук?
— Защото си мислех, че може и да дойдеш с мен.
— Не искам.
Ледения изпрази чашата си.
— Моят кораб е по-бърз и по-удобен от твоя.
— Работя винаги сам.
— Знам накъде е тръгнал Краля на залаганията.
Другият не се учуди особено.
— Ще го намеря и сам. Човек като него не се крие дълго.
— Платено ти е за още ден или два — продължи Ледения. Помълча малко. — Ела да работиш за мен и ще удвоя сумата, която ти е давала Мишката.
Вечното хлапе отвърна на погледа му, но забави отговора си.
— Каква е твоята полза? — попита накрая той. — Не ми изглеждаш филантроп.
— Аз притежавам този свят. Управлявам го, както един крал би властвал над кралството си там, на Земята. Обявих, че никой не трябва да ги закача, а Краля на залаганията не ми се подчини. — Наля си още веднъж от шишето и изпразни чашата на един дъх. — Ако му позволя да се измъкне, следващата година няма да управлявам дори този бар.
— Само заради това?
— Да. От какво ти е толкова весело?
— Ами и ти не си се загрижил за тях повече от мен. Ти тръгваш, защото пазиш репутацията си, а аз — защото искам да се справя със Златния дук. Не мислиш ли, че е забавно?
— Е, тези дни трудно се намират герои — отговори с тънка ирония Ледения. — Така че разчиташ на каквото имаш. А те имат само нас.
— Колко мъже ще вземеш със себе си?
— Нито един.
Вечното хлапе повдигна вежда, но не каза нищо.
— Ще наема тези, от които се нуждая, щом стигнем там, където отиваме — добави Ледения.
— Разправят, че ти самият си бил добър убиец.
— Разправят много неща. Не всички са верни.
— Но и не всички са лъжа.
Ледения впери поглед навън в тъмнината.
— Бях, преди време — каза накрая. — После открих, че е по-лесно да наемам хора, които са по-ентусиазирани от мен.
— Ентусиазирани да убиват?
Ледения поклати глава отрицателно.
— Да умират. — Остави бутилката обратно зад бара. — Готов ли си да тръгваме?
— А какво ще стане с моя кораб?
— Остави го тук. Ако оживееш, ще ти опростя сметката за съхранение. Ако ли не, няма да имаш нужда от него.
— А парите на Мишката? — продължи Вечното хлапе и потупа пачката под ризата си.
— Вземи ги. Тя няма да се върне повече тук, независимо какво ще се случи на момичето или на тебе.
За по-малко от пет минути Вечното хлапе прибра вещите си в малка чантаи я преметна през рамо. След още пет заедно с Ледения се качиха в кораба и излетяха в орбита, за да се отправят към по-гъсто населените светове на Вътрешната граница, в покрайнините на разширяващата се Демокрация.
Спаха, докато компютърът поддържаше курса, после се събудиха и закусиха в пълно мълчание. Ледения си наля кафе и погледна към измамно младия мъж, който седеше срещу него.
— Не си от най-приказливите — каза сухо той.