Анри Троая
Гадателят
Не бях го виждал преди това. Не знаех нищо за живота му. Представата ми за него беше от изявите в печата и това беше напълно достатъчно, за да му се възхищавам. Като постоянен читател на местния вестник очаквах с нетърпение съботния брой, където на първа страница беше изписано: „Днес — Адриен Лакел“.
Лакел започна незабележимо. Не може да не предизвиква усмивка фактът, че този човек, чиято слава днес е на върха, започна с публикуването на данни за промените в състава на населението през изминалата седмица. Украсени със скобички и звездички, те се появяваха в няколко колонки. Левите бяха за видовете смърт: самоубийства, убийства, от старост, от болест и прочие. Десните бяха озаглавени: пол, местожителство, възраст, националност…
Веднъж на господин Лакел обаче му хрумна да прибави и кратък списък с прогнози за следващата седмица. Отдолу, разбира се, беше изписано: „редакцията не носи отговорност“.
Читателите изпаднаха в паника. По-хазартните започнаха да залагат „за“ и „против“ Лакел. Опитваха се да го обвинят в неточност. Но Лакел не грешеше. Предсказанията му съвпадаха с официалната статистика с точност до труп. Сякаш в началото на всяка седмица той издаваше строга заповед на съдбата. Скоро дори престана да предупреждава, че не поема отговорност: пишеше кратко и ясно: „Според моите изчисления през първата седмица на април ще умрат…“ И броя.
Помня онази събота, когато прогнозата за броя на покойниците за седмицата (обикновено между 115 и 150 души) неочаквано подскочи на 201. Господи, каква паника! Никой не събираше смелост да излезе по улиците след осем. Родителите не пускаха децата си навън. Кметството постави по един полицай на всеки ъгъл. Всички се успокояваха с мисълта, че има грешка или в изчисленията, или при набора.
Събота сутрин усъвършенстваните тотализатори сочеха обичайната цифра — 125.
„Повярвайте ми, такава разлика не можеш да стопиш за няколко часа!“ — пенеше се господин Велор от погребалното бюро.
Същата вечер в 23:45 часа бързият влак дерайлира и… 76 загинали!
Лакел стана знаменитост. Възхищаваха му се и се страхуваха от него. Неясният инстинкт за самозапазване тласкаше хората да търсят неговото благоволение. Когато един голям парижки всекидневник го покани за сътрудник и той отказа, всички изпаднаха във възторг. Устроиха пищен коктейл, на който аз най-после имах щастието да го видя.
Беше бледен, с тесни рамене и боязливи жестове. Лицето му подсказваше за дълги бдения под светлината на нощна лампа. Черните му очи сякаш витаеха в друг свят. Излъчваше някакво смътно, но респектиращо обаяние. На тържественото слово в негова чест отговори късо и ясно, скривайки се зад някакви напълно непознати нам имена и закони.
— Не съм гадател. Използвам познати на науката правила… Правя съответните изводи… Всеки на моето място…
Дали му бяха споменавали за моето увлечение по неговите трудове? Дали бе забелязал с какво почитание поглъщах всяка, негова дума? Не знам, но към края на вечерта лично дойде при мен.
— Правите впечатление на порядъчен млад човек.
— Старая се — казах и поруменях.
— Увличате се от статистика ли? Велика наука. Слава Богу, вече прескочи примитивния етап на емпиризма. Сега работя над труд по прогнозираща статистика. Защо не ми дойдете на гости между седем и половина и осем утре вечер?
— Но, маестро, вие изобщо не ме познавате.
— Аз ви прогнозирам.
Радостта, гордостта и объркването ми попречиха да благодаря подобаващо.
Лакел живееше скромно като отшелник в малък апартамент на една от най-безлюдните улици. Прие ме в кабинета си, отрупан с книги и папки. По стените имаше чертежи с водни бои: кривите на смъртността, синусоидите на раждаемостта, зигзагите на браковете, а в нишата — объркана черна таблица с всички математически операции плюс уравнения от висока степен.
— Вие сте в лабораторията! — произнесе тържествено Лакел, подавайки ми изцапана с тебешир длан.
Завидях му: да живееш сред такива вълнуващи символи на човешката съдба! Давайки простор на въображението си, аз си представих как Смъртта идва тук и леко коригира онази дебела черна линия… Стари епидемии увеличаваха повърхността на жълтеникав квадрат, а кривите на изчезналите безследно някак се натискаха една върху друга…
— Седнете, приятелю. Ще направя чай.
Вече не помня за какво размишлявахме нея вечер. Но и сега сякаш го виждам как в халат с тютюнев цвят и широки ръкави ръкомаха към чертежите на стената.
— Всичко е тук! И се свежда до едно. Както например внимателно и грижовно трябва да поправиш всяко листенце на повехнала японска роза.