— Близо сме до Куповете — обясни Доминик, докато се плъзгаше по цялата седалка и последва Такли навън.
Бетингър изгаси двигателя, сложи си бронираното оборудване, прибра в кобура снабдения със заглушител пистолет, сложи в джоба свирката за кучета, дръпна ципа на канадката и отвори вратата, озовавайки се във виелицата. Суграшицата почукваше по маската на дявол, която скриваше лицето му.
48
Куповете
Такли извади няколко блестящи предмета от картонената кутия и ги пъхна в мешката, която Доминик бе преметнал през дясното си рамо.
— Маската ти е по мярка — подхвърли едрият тип, когато видя Бетингър.
— Аха.
Шареният мъж дръпна ширитите, за да затвори мешката, после той и Доминик си сложиха маските и бронежилетките.
Изоставиха повредения микробус и снегът започна да ги засипва.
Бетингър закрачи тежко на север под сивото небе, без да обръща внимание на болката в гръдния си кош. Ботушите му потъваха в белия килим и се появяваха отново, вдигайки бели облаци на всички страни, след това потъваха отново. Изглежда през последните два часа и половина бяха паднали близо трийсет и шест сантиметра сняг.
От двете страни на улицата се извисяваха сиви сгради, чиито стени бяха ерозирали от годините и атмосферните условия. Вятърът, който свиреше из тези заоблени обелиски, звучеше сърдито, ако не враждебно.
Кадифените панталони на Бетингър се намокриха и когато стигнаха следващата пряка, пищялите му вече бяха безчувствени.
— Още колко преки? — попита той колегите си.
— Четири или пет.
Маскираните полицаи вдигаха облаци сняг по улица „Гансън“. На покрива на една от сградите, където някога беше разположен мезонет, тюркоазни тоалетни чинии и вани в същия цвят се пълнеха със сняг.
Нещо изпращя и Бетингър погледна по посока на шума.
Доминик извади левия си крак от бялото одеяло. Бежови вътрешности, кафяв лед и сиво-зелени пера бяха полепнали по подметката на ботуша му.
— Мамка му, гади ми се от това!
Триото стигна до следващото кръстовище и заобиколи кофа за боклук, която беше преместена от някого в средата на улицата.
— Радвам се, че не налетя на това — подхвърли Доминик на Такли.
— Моите нерви са здрави.
Бетингър забеляза, че устната на шарения мъж е разцепена от удар и един от предните му зъби липсва.
Вятърът стана по-остър, защото смени посоката, а снегът започна да се носи хоризонтално. Ледените кристали влизаха направо в очите на детектива.
— Това откога е тук? — попита Доминик. — Досега не го бях виждал.
— Не знам — отговори Такли.
Половината от една висока сграда лежеше на улица „Гансън“. Арматура стърчеше от масивното, покрито със сняг препятствие и напомняше ребрата на някакво мъртво животно.
— Как се е озовала там? — попита едрият мъжага.
— Експлозиви. — Шареният мъж посочи една изправена сграда, която беше намаляла наполовина.
— Защо? За да не могат хората да минават?
— Кой знае защо жителите на Куповете правят това или онова?
Ботушите затъваха в пудрата и разхвърляха бели бучки. Скоро на полицаите стана ясно, че съборената сграда не позволява по-нататъшно придвижване по улица „Гансън“.
— Можем ли да заобиколим? — попита Бетингър. Краката му бяха безчувствени, а кожата неестествено опъната, все едно е облякъл неопрен.
С лявата си ръка Такли посочи на запад и тримата мъже закрачиха тежко в указаната посока. Ледът скърцаше, а вятърът пищеше. Лошото време не беше стихия, а знаещо и зложелателно създание, което мразеше хората.
Десният ботуш на Бетингър се хлъзна по покрито със сняг парче метал и счупените му ребра изпукаха. Болката го накара да изстене и го повали на колене.
Доминик погледна към него.
— Добре ли си?
— Да — отговори детективът, докато се изправяше на крака.
Отново запри стъпва тежко.
Крайниците му се вцепениха и той реши да не мисли за възможни измръзвания.
Полицаите продължиха по страничната улица, докато не стигнаха следващото кръстовище. Там завиха на север.
Бетингър погледна напред, но не можа да види края на пряката от замайващата вихрушка. Студът го хапеше по заголения врат, а безчувствените му крака един след друг затъваха в бялото одеяло и хвърляха буци на всички страни. Той вече бе уверен, че ако адът наистина съществува, там няма да бъде топло.
Ветровете виеха, запращайки бараж от твърди ледени късчета право срещу детектива. Ледът тропаше по бронираната му маска.