Когато стигнаха до края на пряката, Бетингър най-сетне съзря северния хоризонт. Първото му впечатление беше, че вижда пред себе си най-големия битак на света. Място, където всички сгради бяха заменени с огромни купчини отломки. Размерите им бяха различни (в зависимост от броя на разрушените постройки на тази улица), макар най-малките да бяха поне трийсет метра високи и поне петнайсет широки. Между тези планини от руини имаше неравни пътища, край които стърчаха голи дървета, автомобилни каросерии и неопределими вехтории.
Нямаше нужда да пита другарите си дали са стигнали до своята цел.
Полицаите заедно продължиха нагоре по улицата и навлязоха сред Куповете.
Такли посочи снежната покривка по земята.
— Внимавайте за дупки.
— И за мечешки капани — добави Доминик.
На Бетингър му дойдоха на ум две особено неприятни развръзки.
От дясната страна на улицата се извисяваше четирийсет и пет метрова купчина отломки, наподобяваща онази, просната през улицата. Мазета, останки от улеи за изхвърляне на боклука, котелни и перални помещения и разклонени коридори се виждаха под равнището на улицата, разголени към небесата след вандалско разрушение и въздействието на атмосферните условия.
— Колко големи са Куповете? — полюбопитства Бетингър.
— Не знам. — Доминик бръсна белите еполети от раменете си. — Никога не съм стигал до края.
Докато се доближаваха до края на пряката, под ботушите им проскърцваше снегът.
Детективът спря, повдигна маската си и извади кучешката свирка.
— Хайде да опитаме тук.
Двамата мъже се спряха и извадиха своите свирки.
Поеха си дъх, сложиха мундщуците в устите си и надуха. Отворите на свирките започнаха да бълват струи пара, които се зареяха из студения въздух като прозрачни езици.
Въздухът на Бетингър свърши и той извади свирката от устата си. Другарите му го последваха. Тримата мълчаливо зачакаха резултат.
От Куповете не долитаха други звуци освен свиренето на вятъра. Сняг се стелеше в подземното перално помещение, запълвайки нишите, където някога бяха стояли пералните и сушилните машини.
Тройката продължи на север. Вятърът хапеше болезнено и Бетингър отново скри лицето си зад дяволската маска.
Пресече една пряка и пое нагоре по улицата, която минаваше между още две огромни купчини отломки.
Снегът се виеше и пълнеше частично отворено котелно помещение и нещо хрумна на Бетингър.
— Тук има ли електричество? — попита той другарите си. — Или за целта ти е нужен генератор?
Такли избърса снега от очите си, докато малките му черни обувки мачкаха снега.
— Хората се бяха закачили за мрежата преди Кенефа. Вероятно част от тези връзки са оцелели, но Себастиан сигурно си е донесъл свое собствено захранване.
— Ако видимостта се подобри, трябва да гледаме за ауспуси — на джип или генератор.
— Добре.
Бетингър заобиколи едно дърво, което приличаше на прегърбена вещица.
— Може би трябва да се разделим? — предложи Доминик.
— Не. — Бетингър вече беше обмислил и отхвърлил тази идея.
— Така ще покрием по-голям район.
— И ще увеличим значително вероятността някой от нас да попадне сам в тежко положение.
— Всички сме възрастни хора. — Едрият мъжага изчопли парче розов лед изпод маската си и го хвърли настрани. — При това въоръжени.
— Ще останем заедно, докато не си изясним положението. — Тонът на Такли не предполагаше по-нататъшни спорове.
— Така да бъде.
Стъпките им отново заскърцаха по снега.
Бетингър спря, вдигна маската си и извади свирката за кучета.
— Да опитаме отново.
Тримата мъже напъхаха инструментите в устите си.
— Силно! — нареди детективът.
Коремните мускули се свиха и шест бели дроба изстреляха въглероден двуокис в наполовина по-малко свирки. Детективът и неговите другари духаха, докато не им свърши въздухът. Тогава прибраха инструментите в джобовете и се заслушаха.
От Куповете не се чу отговор.
Тогава полицаите отново закрачиха тежко в северна посока.
Дебелината на снега се увеличи. Всяка стъпка на Бетингър му причиняваше болка в ребрата и същевременно натоварваше кръста, слабините и четириглавите му мускули, но той не намаляваше ход.
— Някога Такли арестува тук няколко канибали — разказа Доминик, докато вадеше бинокъл от мешката. — И то жени.
— Дали да не се върнем на улица „Гансън“?
— Тук тя си сменя посоката — обясни Такли. — В момента може да сме на нея.
— Мисля, че подуших нещо. Ето там… — Доминик посочи с пистолета купчина отломки откъм западната страна на следващата улица. — Видяхте ли?