Бетингър погледна натам.
— Какво?
— Дим. Излиза от онази купчина.
Шареният мъж взе бинокъла от Доминик, огледа бързо и го подаде на детектива. Той си вдигна маската и долепи окулярите до очите си.
— Сякаш гори нещо токсично — отбеляза Бетингър. — Не ми прилича на нещо, което би направил Себастиан… Освен ако не се опитва да привлече внимание.
— Това са обитателите на Куповете — обясни Такли, докато заобикаляше някаква дупка.
— Бездомниците, които живеят тук?
— Аха. — Шареният мъж прибра пистолета си в кобура. — Човешки боклук.
— Дали да не ги разпитаме? — попита Доминик.
Бетингър свали бинокъла от очите си, после дръпна маската на мястото й и посочи нарастващата снежна покривка.
— Нямаме време за разговори с идиоти или луди хора.
— И какво? Само ще надуваме тези шибани свирки?
— Ще си държим очите отворени и ще надуваме свирките.
Доминик изпръхтя недоволно.
Бетингър знаеше, че стратегията с кучешките свирки е рисковано начинание (особено при това време), но това беше техният план и щеше да си остане такъв, докато някой от тях не предложи по-добра идея.
Бялата покривка растеше като прилив, докато той се влачеше по някакво възвишение, заобиколи буца сняг, под която може би се криеше хладилник, и продължи към следващата пряка, където се извисяваха още две гигантски купчини отломки. В този момент му хрумна една идея и той се обърна към своите другари.
— Целият район ли е такъв? От купчини?
— Има и част с малко сгради — отговори Такли.
— Да вървим там.
— Вече сме на мястото.
Шареният мъж не беше най-общителният човек, с когото детективът беше работил.
Крачейки тежко на север, Бетингър извади бинокъла и огледа обитаемата купчина. Лагерен огън осветяваше обърната баня и ръцете на скитници, чиито дрехи бяха направени от парчета килим, широко тиксо и торбички за боклук. Един от тях зина да се прозява и разкри беззъбата уста на зависим от метамфетамини.
Детективът върна бинокъла на едрия тип и намести маската си.
Снегът скърцаше под подметките на полицаите, докато пресичаха едно кръстовище, тръгнаха нагоре по улицата, след това по друга.
Бетингър не си усещаше краката, но безчувствените му крайници някак продължаваха да работят. Нещо изпука и той погледна надолу, за да се увери, че не е част от неговата анатомия. Крайниците му изглеждаха наред.
— Още един от живеещите тук — обясни Такли.
Бетингър вдигна очи. До улицата стоеше покрит със сняг куб, широк около метър и осемдесет. От източната му страна стърчеше ръждива тръба, която издишаше пушек.
Доминик извади полуавтоматичния си пистолет и закрачи към обиталището.
Детективът се съмняваше, че човекът, който живее в куба, ще им бъде полезен, но знаеше, че няма начин да възпре партньора си да го разпита.
Доминик нахлузи скиорската си маска върху ръждясалата тръба и се дръпна назад.
Струята пушек секна.
Бетингър извади оръжието си и се просна на осем метра от куба. Такли приклекна и насочи пистолета си натам, а Доминик се сви до едно дърво.
Зачакаха. От сивото небе падаше сняг и преспите ставаха все по-дълбоки. Бетингър се опита да не мисли за операцията на жена си и за пръснатата глава на своя син.
Някой се изкашля.
Полицаите гледаха куба и очакваха неговия обитател.
Нещо издрънча. Последва пристъп на кашлица и невидимият човек измърмори нещо, което звучеше като някакъв измислен език. Сняг се изсипа, когато в горния край на обиталището се отвори дървен капак.
Мръсна глава щръкна от покрива, Бетингър не можа да прецени дали е на млад чернокож или на стара бяла жена.
— Горе ръцете или ще стреляме — извикаха едновременно Доминик и Такли.
Уплашеният човек вдигна ръка и замаха с мръсно чуканче.
— Имам само една ръка.
Бетингър си свали маската.
— Виждал ли си наоколо син джип?
— Ще ми вземете ли контейнера?
— Ако ни кажеш истината, ще го задържиш.
— Винаги говоря истината. Може да питате всички с изключение на Уили. — Обитателят или обитателката на Куповете закима с глава. — Какъв беше въпросът ти?
— Виждал ли си син джип наоколо?
— Мога ли да си сваля ръцете?
— Разбира се.
Мръсният индивид свали ръце.
— Та какъв ти беше въпросът?
Съмненията в умствените способности на свидетеля се засилиха. Бетингър попита отново:
— Виждал ли си наоколо син джип?
— Не различавам добре цветовете.
— Виждал ли си някакви джипове изобщо?