— Да вървим.
Триото пресече едно неравно кръстовище, продължи по следващата улица и заобиколи покрит със сняг микробус, през чийто покрив растяха три дървета. Когато видя пронизания бус, детективът си спомни няколкото изложби, на които беше ходил с жена си. Неканени изображения на пребитото й тяло и съсипаното око изпълниха главата му.
Щеше да е по-добре да се съсредоточи върху болките си, студа и Себастиан.
Тромавите снежинки намаляха и Бетингър погледна към западния хоризонт, който сега беше много по-чист, отколкото само преди няколко секунди.
Над купчините се извисяваха покривите на две несъборени сгради.
— Мамка му!
Нещо тупна.
Детективът погледна назад. Доминик лежеше настрани в снега. Раменете му потреперваха, а от маската се вдигаха неравномерни струи пара, подобни на поредица димни сигнали.
Бетингър не знаеше колко още ще могат да продължат. Когато Доминик се изправи на крака, детективът извади свирката.
— Хайде да опитаме.
— Както кажеш.
Поеха си дълбоко дъх, сложиха свирките в уста и ги надуха.
Едно куче залая.
Тръпки пролазиха по гърба на Бетингър. Полицаите извадиха свирките от устите си и се загледаха по посока на далечния звук.
Второ куче излая няколко пъти и миг по-късно животните млъкнаха. Очевидно някой ги беше накарал да престанат да лаят.
Сърцата на детективите заблъскаха в гърдите.
Доминик вдигна свирката към устата си, но Такли го хвана за ръката.
— Изчакай да се доближим повече.
— Те са — отговори едрият мъж. — Доберманите.
На Бетингър му се искаше да повярва в увереността на своя партньор.
— Дано.
— Те са. Израснал съм с добермани и познавам техния лай.
Такли извади автомата от мешката. В долния край на скиорската му маска играеше грозна усмивка.
— Те са го отгледали.
— Това обяснява защо е убил котката на Кими.
— Първият прозвуча точно като едно от кучетата, което имах. Джулия. — Доминик извади един полуавтоматичен пистолет от кобура си за пълнители. — Вероятно някой ги разхожда, защото виелицата поотслабна.
— Добро предположение — съгласи се Бетингър.
— Похвала от царя на предположенията.
— Ти си нашият експерт по кучетата.
— Разбирам ги.
Детективът посочи двете разрушени сгради, които се издигаха на хоризонта.
— Сякаш звукът дойде оттам.
— Мисля, че е малко по на север… ето там. — Шареният мъж вдигна автомата и погледна през оптиката. — Стигнем ли на половината път дотам, пак ще надуем свирките.
— Освен ако виелицата не започне отново.
— Освен ако не започне виелицата, да.
С ободрен дух се заклатиха по посока на сградите. Сега вятърът беше далечен шепот и снежинките падаха право надолу. Триото мина колкото може по-бързо по улицата и по нейната западна съседка.
Бетингър избърса снега от лицето си и погледна през рамо. Пет метра зад него залиташе Доминик, походката му беше затруднена и нестабилна. Червени точки оцветяваха следите, оставяни от левия му крак.
— Продължавай — сопна му се едрият мъж.
— Когато влезем на закрито, ще го погледна отново.
— Както кажеш.
Детективът насочи вниманието си към гърба на Такли, който леко се полюшваше при всяка от малките си бързи крачки. Засега той беше в най-добро състояние от тримата.
— Дивидито на Пери още е у мен — обади се Доминик. — Онова с японците в подводницата.
Снегът поскърцваше под ботушите им.
— „Смазващи дълбини“ — намеси се Такли. — Гледа ли го?
— Има субтитри. — Това, изглежда, беше достатъчно като отговор.
Шареният мъж огледа околността през оптиката на автомата.
— Хубав филм.
— Така е — потвърди Бетингър, който го беше гледал по кабелната телевизия.
— Ще го гледам.
Наближиха обект, покрит със сняг, който приличаше на огромно легло. Отгоре му имаше купол, от който стърчеше много дълъг прът.
— Това танк ли е? — попита Бетингър.
Такли кимна.
— Вероятността, че сънувам, се увеличи значително.
— Не, не се е увеличила. — Шареният мъж спря, измъкна кутийка бира от десния си ботуш и продължи да върви. — Някога тук имаше военен музей.
— Мамка му.
Когато мина край танка, детективът погледна над главата на авангарда в северозападна посока. Разрушените сгради вече изглеждаха по-големи.
Такли продължи по тротоара на една странична улица и Бетингър го последва, стъпвайки тежко в снега. Десният му крак се подхлъзна и гръдният му кош изпука. От болка се свлече в снега.
— Добре ли си? — попита Доминик.