Бетингър рухна с писък.
Доминик пусна извадения му крайник, пое си въздух с широко отворена уста и седна.
— За умен човек… си пълен идиот.
Детективът се повдигна от земята, опрян на лявата си ръка, и се изправи на колене. Дясното му рамо излъчваше остра, крещяща болка към цялото му тяло.
Едрият негър избърса от лицето си остатъците от шевове и парченцата одрана кожа.
— За какво, по дяволите, е всичко това?
Бетингър скочи към него.
Едрият мъж го хвана за врата и блъсна главата му в пода. Напуканият бетон беше всичко, което детективът можеше да вижда.
Доминик се изплю и притисна коляно в кръста на простряния мъж.
— Няма да ти позволя да станеш, докато не…
Детективът замахна с левия лакът, но голямата ръка го плесна настрани.
Доминик отново изплю кръв.
— Няма да те пусна да станеш, докато не се успокоиш.
Сълзи капеха от очите на Бетингър върху бетона. Тялото му беше съд, в който се бяха размесили психически и физически травми.
— Оправи ли се? — попита Доминик.
В устата си детективът усещаше вкус на кръв и камък, беше забравил как се говори. На по-малко от сантиметър пред очите му сълзите му образуваха локвичка.
Едрият мъжага отново попита:
— Мина ли ти?
Бетингър си спомни за Алиса и Карън, които го чакаха в болницата в Стоунсбърг. Бетонът триеше лицето му и го лъскаше като гласпапир. Изведнъж осъзна, че кима с глава. Натискът върху врата и кръста му изчезна и големите ръце го обърнаха по гръб. Над него се извисиха изгнилият покрив на паркинга и очуканото лице на партньора му.
— Ето, глътни това. — Доминик сложи две хапчета в дланта му.
— Какво… — Бетингър се закашля. — Какво е това? — Гласът му беше продрано грачене.
— Обезболяващи.
— Какви?
Едрият тип сви рамене.
— От тези, на които е Такли, откакто си счупи гръбнака.
— Кога се случи?
— Деветдесет и четвърта.
Бетингър седна. Вътрешностите му пламтяха. Гаражът около него се поклащаше. Сигурна ръка подпря раменете му, помагайки му да запази равновесие, докато сложи хапчетата в устата си и ги преглътне, задавяйки се с кръв.
52
Завръщането на опасните
Всяка крачка пронизваше от болка изваденото рамо и счупените ребра на Бетингър, но от наркотика болките бяха станали поносими. Куцукайки нагоре по рампата, той се почувства някак откъснат от действителността — все едно, че е в някакъв стар филм, и се попита как Такли успява да остане бърз и енергичен под въздействието на толкова силно лекарство.
— Нали не ме нападна заради онова, което направих с колата ти? — попита Доминик. — Много отдавна?
— Ще се престоря, че въпросът е реторичен.
Скоро стигнаха второто равнище. Част от тавана беше рухнала и точно пред тях се издигаше купчина отломки.
Бетингър насочи лъча на фенерчето си към лявата страна на препятствието и освети следи от гуми за офроуд. Влачейки се, бавно тръгнаха по тях, като заобикаляха купчината и няколко коли, които бяха изгорели, преобърнати, или и двете.
Лъчът светлина на Доминик попадна на изкорубена пазарна количка и партньорите спряха. Върху изгнилото одеяло, с което беше покрито дъното й, лежеше голо черно бебе. Замръзналото дете бе умряло с широко отворени уста и очи.
— Дали да не направим нещо? — попита едрият мъжага.
Бетингър се отдалечи от сцената и не спря, докато не намери синия джип.
От вентилационните отвори на арматурното табло духаше топлина, сгрявайки очуканите полицаи, докато чакаха третия си партньор на приземния етаж на паркинга.
Доминик вдигна ръка от волана, заби показалец в радиото и завъртя скалата. От всички станции се чуваше само съскането на статичното електричество и Бетингър се зачуди дали цивилизованият свят не е престанал да съществува по време на тяхното отсъствие. Бяха минали само единайсет часа, откакто се бе събудил в хотел „Сънфлауър“, но те му се струваха като цяло столетие.
Едрият мъж се наклони и отвори жабката, погледна вътре и извади две кутийки за компактдискове.
— Себастиан имаше доста добър музикален вкус — обясни той и пъхна сидито в конзолата. Барабани избумтяха басово във високоговорителите и раздрусаха ушите на детектива, ребрата, изваденото му рамо, докато черни мъже, които със сигурност бяха музикални инвалиди, започнаха да пълнят въздуха с неприлични рими.
Бетингър погледна през изхода към Куповете. Виелицата бе спряла и ъглестите купчини чисто бял сняг, които виждаше, му напомниха слоесто-купести облаци.
— Това е най-скапаното небе, което съм виждал.