Щракване прекъсна последното изречение на инспектора. Джипът продължаваше да се движи в южна посока и да прокарва бразди в снега.
— Има ли още? — попита Бетингър.
Такли кимна.
Доминик заобиколи един кратер, който щеше да е по на място върху лунната повърхност. Телефонът изпиука.
„Седмо съобщение — обяви роботът с женски глас. Дванайсет и трийсет и шест.“
— Каза, че съобщението ми надхвърляло разрешената дължина — обясни Зволински. — Надявам се, че всичко е записано.
И така, хуквам аз по коридора с ключовете в устата и пушката в лявата ръка. С бронежилетка и в боксьорски шорти като някакъв стриптийзьор беглец.
Стигам до паркинга и виждам кафяв товарен микробус да лети през него — имали са шофьор, който да ги чака. Знам, че това е групата, убила Джането и Стенли и стреляла по Нанси.
Качвам се на патрулката, паля мотора и тръгвам след тях.
Тръгвам след Ванеса.
Тъмно е, но не светвам фаровете.
Стигам до Съмър Драйв и виждам, че минават през едно кръстовище. Те също не са пуснали фаровете. Щом виждам това, чувствам как ме обзема странно спокойствие.
Виктъри е моят враг, моят архисъперник. Прекарал съм десетилетия да го изучавам как се бие, как се движи, къде може да получи удар и къде — не. Победи ме, когато ми отне дъщерята, победи ме, когато разруши брака ми, но и аз съм го побеждавал — стотици пъти. И никога не съм бягал от ринга.
Нито веднъж.
Така че който и да беше в този кафяв товарен микробус, беше в много неизгодно положение. Нямаше начин да познава Виктъри така добре като мен.
Това е невъзможно.
И така аз ги следвам от две-три преки разстояние — оставям им достатъчно въздух, скрит в сенките. Не пускам фаровете и не минавам под уличните лампи.
Направо като Макданиълс Светкавицата — Ирландския призрак.
Виктъри им нанася няколко удара с дупки, заобиколки и задънени улици. И след като едва не пукат гума, светват фаровете, включително — неизвестно защо — и аварийните.
Сега може и кадет да ги проследи.
Аз изоставам още — оставям четири преки, а понякога пет помежду ни. Все едно излизаш на ринга срещу бебе.
Те намаляват и аз правя същото. Завиват в странична улица и знам, че се готвят да направят нещо.
Стигам до ъгъла и виждам, че се насочват към един триетажен паркинг. Аз минавам край него, заобикалям по следващата пряка и се връщам.
Когато стигам на мястото, тях ги няма, но не съм разтревожен. Знам, че са в този паркинг — вероятно сменят превозното средство.
Приклещил съм ги в ъгъла — въжетата са се впили в гърбовете им.
Спирам пред гаража, лапвам отново ключовете, грабвам пушката и влизам.
Приземното ниво е празно и тръгвам по стъпалата на следващото. Там също ги няма, но чувам гласове над себе си, затова се качвам на третия етаж.
Оставам скрит в сенките. Виждам кафявия бус и трима души да се отдалечават от него към едно бяло комби.
Не виждам Ванеса. Не са я оставили някъде по пътя, затова знам, че е в буса.
Искам да пребия тези задници до смърт, но тя е моят приоритет, затова ги оставям да се качат в бялото комби и да потеглят.
Хуквам към буса и опитвам да отворя вратата, но тя е заключена. Разбивам стъклото с приклада на пушката, отключвам и се качвам. Ванеса е там, лежи по корем под цялата седалка. Не мърда, около нея всичко в кръв. Всеки мускул в тялото ми се сковава, стискам със зъби ключовете в устата си и все едно, че се повтаря онзи ден в спешното с дъщеря ми. Просто съм замръзнал на мястото си.
Парализиран.
И тогава тя си поема дъх.
Изплювам ключовете, оставям пушката настрана и я вдигам на седалката. Блузата й е в кръв и щом я разкопчавам, за да видя раната, забелязвам нещо на земята между предните седалки. И изведнъж разбирам, че нещата са на път да се усложнят.
Там лежи револвер трийсет и осми калибър.
Някой от тези идиоти, вероятно умникът, който светна ненужно аварийните светлини, е забравил шибаното оръжие в буса и знам, че ще се върнат, за да го вземат.
Ще ти се обадя пак, преди тъпата машинка да ме пре…
Линията отново изщрака, връзката прекъсна и миг по-късно роботът с женски глас обяви: „Осмо съобщение. Дванайсет и четирийсет“.
„Телефонът ти е задник“ — изруга Зволински. — И така, ние сме в буса и знам, че бандитите ще се върнат скоро. Връщам Ванеса под седалката, затварям пътническата врата, свивам се на пода, но не мога нищо да направя за счупения прозорец.
Чувам кола.
Фарове се плъзгат по паркинга, все едно си в концлагер. Поглеждам в страничното огледало и виждам бялото комби да влиза.
Колата спира.