Задната врата се отваря и един черен, който прилича на Уилям Уоткинс-младши — шампиона в категория перо през осемдесет и втора — слиза и шофьорът, къдрокос бял мъж, му казва: „Мисля, че го сложих в жабката“.
Очевидно това е идиотът, който включи аварийните.
И така, онзи тип, дето прилича на Уилям Уоткинс-младши, пъха цигара в устата си, запалва я и засмуква рак, докато крачи към буса. Изглежда ядосан и така трябва да бъде, след като трябва да почиства подир господин Аварийни светлини и е на път да бъде екзекутиран.
Клекнал долу, аз съм готов да стрелям. Наблюдавам го в огледалото и колкото повече се приближава, толкова повече прилича на Уилям Уоткинс-младши. Дори в един миг си казвам: „Нима ще застрелям шампиона от осемдесет и втора в категория перо?“.
Очевидно малко съм преувеличил, защото този тип изглежда така, както Уилям Уоткинс-младши изглеждаше преди трийсет години. А ако случайно е негов син — избрал си е неподходяща работа.
Той приближава, димът се разсейва от лицето му, открива му счупения прозорец и аз го прострелвам в главата. Два пъти.
— Зволински е добър стрелец — съобщава Доминик на Бетингър. — Има висок процент резултатност.
— После стрелям два пъти в предния прозорец и господин Аварийни светлини си заминава. Пътническата врата се отваря и последното момче побягва. Стрелям в краката му няколко пъти, докато пада на земята. То започва да пълзи, аз взимам револвера трийсет и осми калибър и стрелям по него, докато престава да мърда.
За тези типове толкова.
След това вдигам Ванеса на цялата седалка, разкопчавам ризата й, намирам раните — намушкана е два пъти в корема. Залепвам раните с лепилото. Жизнените й показатели са много ниски — очевидно е изгубила много кръв.
Спирам, за да помисля.
Болницата е на трийсет минути оттук — ние сме в покрайнините — а не съм сигурен колко й остава и дали ще има кръв в банката.
Грабвам ключовете и телефона на Уилям Уоткинс-младши и излизам от паркинга с Ванеса. Минавам две преки, стигам до онова, което някога беше районът на парка „Фаунтин“, и намирам една наркокъща.
Там има голям избор.
Разбивам вратата. Тръгвам по един коридор, намирам бърлогата. Наркоманите са се проснали по диваните като плесен и ме зяпат с недоумение. Аз съм по боксьорски шорти и бронежилетка, ръката ми залепена с лепило в юмрук и целият съм в кръв. Сигурно си мислят, че съм халюцинация, и силно се надяват да е така.
Плясвам един тип, за да докажа, че съм истински, и му нареждам да ми донесе спринцовки. Нови, още в опаковките, цяла кутия.
Дава ми кутията и аз я занасям в буса.
Сядам до Ванеса, която още е жива, но по-слаба от преди.
На път е да си отиде.
Аз не съм красавец. Задникът ми не е ослепителен. Ръцете ми не са толкова дълги, колкото би трябвало, обаче притежавам една физическа особеност, с която много се гордея.
Моята кръвна група е нулева — с една дума, съм универсален донор.
Напълвам една спринцовка — използвам здравата си ръка, за да държа иглата, а устата за дърпане на буталото. Намирам вена на нейната ръка и й давам кръвта си. Не твърде бързо, но не и много бавно.
Когато кръвта запушва иглата със съсиреци, взимам нова спринцовка.
На петата или шестата спринцовка започвам да се чувствам истински замаян. Тогава се обаждам в болницата и им казвам къде сме.
Напълвам още една спринцовка и продължавам да давам кръв на Ванеса, докато настъпва мрак.
После се събудих тук.
Ванеса е все още в безсъзнание в спешното. Знам, че ще се оправи. Лекарят също смята така.
В нея има моя кръв… а тя знае как да се бори.
Доминик завъртя волана, за да избегне буца сняг, и костите на гълъб изпукаха под гумите.
Зволински си прочисти гърлото:
— Ще се видим утре заран на погребението на Джането. Веднага след това се връщаме на работа, така че си вземи дрехи за смяна.
Линията прекъсна.
Бетингър затвори очи. Снегът скърцаше, докато той изоставяше болката, съзнанието си и целия град Виктъри.
53
Изрязвания
Бетингър, Алиса и Карън се върнаха в Аризона. Много малко хора присъстваха на кратката интимна погребална церемония, която организираха за Гордън. На нея нямаше речи.
Медиите възхваляваха детектива, който лично бе спрял един от убийците, спасявайки семейството си или поне по-голямата част от него. И се беше сдобил със списък с имената на всички наемни убийци. Оцелелите от списъка бяха арестувани веднага и върнати във Виктъри.
Много от тях умряха в затвора.
Наградата на Бетингър беше офис в същото управление, откъдето го бяха изгонили два месеца по-рано. И двете страни изразиха негодувание от това завръщане, наредено от длъжностни лица в Мисури и Аризона.