— Майната им.
— Изрази това с четката си.
— Като изкуствотерапия?
— Точно така. Не си измисляй концепция, довери се на фантастичната си техника и остави всичко да се излее.
Бетингър искаше и може би имаше нужда да види подобни картини.
Алиса целуна лявото му зърно.
— Ще се опитам.
Половин час по-късно тя се върна в ателието си.
Той отвори една книга, подпъхна възглавницата под главата си и започна да чете за някакви каубои, които бяха много по-глупави от конете, които яздеха. Няколко глави го закараха в галоп до границата на съзнанието, където пъхна разделител между страниците, прозя се и изгаси светлината.
В три през нощта бе събуден от кошмара си с топли целувки по врата и ръка, галеща щръкналия му член. Алиса запали лампата на нощното шкафче и двамата се любиха на нейната кехлибарена светлина.
Дискретни лампички осветяваха двайсет и двете нови картини, които красяха стените от голи тухли в галерия „Дейвид Рубинщайн“ в Чикаго. Възхитен от платната, Бетингър закопча сакото на кафявия си костюм и се насочи към бара. Тази вечер беше официалното откриване на третата изложба на Алиса и първата й самостоятелна. Новата поредица картини беше озаглавена „Изрязвания“. Тя беше мрачна, но не толкова потискаща като предходната, наречена „Обезкървяване“. Той оценяваше високо и онези картини, но не можеше да ги гледа, без да му се догади.
— Три чаши шампанско, моля.
— Веднага, господин Брайт — отзова се слабата бяла жена, която обслужваше бара. Не беше първата, която прикачваше на Бетингър фамилията на неговата жена. Но гордият съпруг награди грешката с усмивка, а не с поправка.
Кристалните чаши бяха подредени съвършено върху сребристата покривка и напълнени с пенливата напитка.
— Благодаря — каза детективът и остави банкнота на плота.
— Сър… няма нужда да давате бакшиш.
— Господин Брайт е с широки пръсти.
Бетингър взе изисканите чаши и се дръпна от бара. Печалбата от втората изложба далеч надхвърляше онова, което изкарваше за цяла година, и макар той и жена му да не се смятаха за богати, сега можеха да си позволяват глезотии, каквито преди бяха извън възможностите им.
С чашите в ръка Бетингър се приближи към мястото, където стояха Дейвид Рубинщайн и Алиса. Четирийсет и седем годишната му съпруга носеше зелена рокля с една презрамка, блестяща усмивка и очила с едно потъмнено стъкло. От картината зад голото й рамо надничаше неясно демонично лице, изградено с преливащи се цветове и накълцано с макетен нож.
Детективът подаде напитките на жена си и на собственика на галерията.
— Очаквам много успешна изложба — заяви той.
— Надявам се — отговори Алиса.
— Определено.
— Слушай съпруга си, скъпа, или ще го накарам да ти запуши устата — отбеляза Дейвид Рубинщайн, чиито обноски и сексуални предпочитания можеха да бъдат описани като древногръцки. — Освен ако вече не го е направил…
— Аз съм специалист в това — подхвърли Бетингър.
Ревматичният старец, който живееше в гърдите на Алиса, се изкиска.
Нямаше друг звук на света, който да създава такава наслада на детектива като отвратителния кикот на жена му.
Той вдигна чашата си за тост:
— За третата и най-успешна изложба на Алиса Брайт.
Жена му кимна:
— Съгласна.
Кристалните чаши звъннаха и тримата ги надигнаха, за да ги пресушат.
Мобилният телефон в джоба на Бетингър завибрира, но той не му обърна внимание и го остави да прехвърли обаждането на гласовата поща.
Две азиатки — журналистки или почитателки или и двете, се приближиха към Алиса. Бетингър взе чашата й и се отдалечи, за да не пречи на разговора с присъствието си. Тази вечер беше нейна.
Докато връщаше чашите на бара, през входната врата нахлуха шумни хора с натрапчиви парфюми и скъпи пуловери. Той извади телефона си и погледна екранчето, на което пишеше: Уилямс, Доминик. Не беше разговарял с бившия си партньор от деня на виелицата.
Раздразнен долепи телефона до ухото си, за да изслуша съобщението.
„Доминик се обажда. Решихме случая Илейн Джеймс. Ако те интересува, звънни.“
Линията прекъсна.
Бетингър често бе размишлявал за този случай и макар да не му се говореше с Доминик, реши, че един кратък телефонен разговор ще изтрие завинаги отвратителния спомен от паметта му.
— Мамка му.
Върна се при Алиса, лепна една целувка на бузата й, обърна се и отвори входната врата, озовавайки се в покритата пешеходна алея на луксозния мол, където се намираше галерията. Седна на една пейка, натисна бутона за набиране и долепи телефона до ухото си.