Скоро след това сребристата кола навлезе в участък с изоставени магазини и спря пред червени хали, оградени с полицейска лента, която беше срязана и превърната във веещи се празнични гирлянди. Доминик загаси двигателя, прибра ключовете и извади полуавтоматичен пистолет с разширен пълнител. Детективът до него също се въоръжаваше.
Размахвайки оръжията, двамата слязоха на улица „Гансън“.
Остър вятър възпали страните и очите на Бетингър. Макар да беше обяд, температурата сякаш беше паднала с петнайсетина градуса, откакто за последно се бе показвал навън.
Полицаите огледаха стотиците черни прозорци, които зееха от двете страни на улицата. Зад всеки от тях можеше да се крие престъпник. Отвъд тези отвори не се виждаше нищо освен сенки и развалини.
Детективът и едрият му партньор се насочиха бързо към магазина местопрестъпление. Притиснаха рамене във фасадата и се заеха да оглеждат входа.
Вратата беше открехната.
Бетингър се наведе и погледна през отвора.
В тъмната вътрешност не помръдваше нищо.
Двамата си кимнаха и закачиха тактическите фенерчета под дулата на оръжията.
— Полиция! — извика Доминик достатъчно високо, за да писнат ушите на партньора му. — Ако има някой, веднага да се обади!
Думите изкънтяха в пространството и заглъхнаха.
Никой не отговори.
Бетингър показа четири пръста на едрия и той кимна в знак на съгласие.
— Ще броим до десет — каза детективът. — Едно. — Той остави числото да отекне вътре в магазина. — Две. — Отново направи пауза. — Три — обяви, докато вдигаше пистолета си. — Четири.
Доминик стовари лакътя си върху вратата.
— Полиция!
— Стой, не мърдай! — извика на свой ред Бетингър, насочвайки оръжието си към вътрешността на магазина. Вътре в мрака нищо не помръдна, като се изключи прахта, която като привидение се виеше в светлината от тактическите фенерчета. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на потните мишници на бездомник.
— Влизаме — обяви детективът. — Ако се криеш, покажи се, за да не съжаляваш. Ако си плъх или куче — научи английски.
Бетингър влезе в халите, внимавайки да диша през устата, и започна да оглежда пътеките между щандовете. Зад него Доминик се разкрачи пред изхода и зае поза за стрелба. Макар детективът да нямаше високо мнение за своя партньор, беше ясно, че може да стреля.
Бетингър закрачи по изгнилото дюшеме към първия щанд, върху който имаше шест бели буци, украсени с поредици сиви линии и квадрати. Той скоро разбра, че тези буци са гниещи купчини вестници.
— Има един тип, който ни наблюдава от кръстовището — докладва Доминик. Бетингър погледна към партньора си, чийто силует се очертаваше в рамката на вратата.
— Прави ли нещо?
— Само гледа.
Детективът заобиколи и влезе в пътеката между щандовете в далечния край, където лъчът от тактическото му фенерче освети нещо, което накара стомаха му да се свие. На около метър и половина от него на пода лежеше отрязана човешка глава. Сплъстена кестенява коса скриваше по-голямата част от лицето.
Бетингър се обърна към Доминик и извика:
— Къде е цивилният?
— Стои си на мястото.
— Кажи ми, ако положението се промени.
— Например, ако извади гранатомет?
— Точно така.
Детективът насочи фенерчето си и тръгна по пътеката. Дюшемето стенеше под краката му и когато наближи, забеляза, че нещо не е наред с кръвта, която заобикаляше безтелесния екземпляр.
Имаше цвета на кетчуп.
Детективът се спря и погледна през рамото си.
Нямаше никого.
Обърна се напред и с тактическото си фенерче сканира пода между обувките си и отрязаната глава. В това пространство видя отворен вестник, но за разлика от тези на щанда, този беше още бял.
Бетингър коленичи до вестника и го махна, разкривайки плитка дупка, запълнена от заострените стоманени челюсти на капан за мечки.
— Май тук не обичат ченгета, нали? — попита детективът.
— Някой да не е оставил съобщение или нещо подобно?
— Нещо подобно.
Детективът се съмняваше, че некрофилът би се върнал на местопрестъплението, за да подготви един по същество много мръснишки номер. Най-вероятно този капан бе заложен от някой цивилен, който просто мрази ченгетата.
Бетингър взе една неотворена консерва от рафта и я хвърли в дупката. Стоманените челюсти проблеснаха, срязаха кутията на две и разпиляха мляното кафе в нея.
— Мамка му, какво беше това? — попита Доминик.
— Капан за мечки.
— Боже… отдавна не бях виждал това. — Забележката на едрото ченге прозвуча носталгично.