— Шибана тринога!
Отвратен, детективът завърши проверката на канцеларията и я остави на нейния собственик — хлебарката.
— Негрото е заснело филм? — заключи Доминик, докато караше луксозната си сребриста кола на юг по улица „Гансън“. — Порнофилм?
— Не мисля, че е била убита в тази канцелария.
Заснел я, когато е била мъртва? — Едрият зави по калната улица с изкъртения и струпан на купчини паваж. — Звучи много скучно.
— Бих използвал друго прилагателно вместо „скучно“.
— Прилагателно. — Доминик повтори думата, сякаш от нея биха могли да му излязат брадавици по езика.
— Ако аутопсията не ни даде нищо, ще разпитаме проститутките. Ще се опитаме да намерим и друга, която има подобна татуировка или знае нещо за нея.
— Аз вършех друга работа, преди да започнеш с това. Имам важни дела да…
— Сега имаш това.
Доминик стисна по-здраво волана, марлята по лицето му се надигна, но той нищо не каза.
Колата продължи да се движи на юг.
Скоро полицаите излязоха от Септичната яма и влязоха в Кенефа, където слабото слънце оцветяваше напуканите улици и опърпаните минувачи в жълтото на урина. Макар да беше след четири следобед, повечето хора изглеждаха така, сякаш току-що бяха станали.
11
Незачитане на светло моравото и бялото
По джинси и пуловер, натежал от топлата вечеря, Бетингър влезе в кабинета, който беше разположен в задната част на дома му в Стоунсбърг. Пресече с две крачки малкото помещение и седна пред своя компютър, заобиколен от светло моравото, с което бившите наематели (очевидно слепи) бяха избрали да боядисат стените.
След като пусна машината, той започна своето второ разследване през този ден. Обаче това не изискваше помощта на партньор.
Набра думите „Доминик“, „Уилямс“, „полиция“ и „Мисури“ в прозорчето на търсачката и натисна бутона за въвеждане. Около двайсет милиона резултати отговаряха на зададените критерии за търсене. След това той въведе уточнения в търсенето, като добави думите „Виктъри“ и „детектив“. После отново натисна бутона.
Сега на екрана се появи информация, че попаденията са само 3842.
Първото заглавие, на което Бетингър се спря, гласеше: „Паднаха обвиненията в бруталност…“. Той опря курсора в него и натисна бутона на мишката. На екрана се завъртя колелце, скоро заменено от цифровизираната статия, която приличаше на част от истински вестник, включително с изкуствени гънки и износване, което беше смешно. Цялото заглавие беше „Паднаха обвиненията в бруталност срещу двама детективи от полицията във Виктъри в случая „Санчес Рамирес“. Заподозреният остава в критично състояние“. Точно под заглавието бяха поместени снимките на Доминик Уилямс и остроносия нисък тип с витилигото. До тях имаше и трета, доста зърнеста, показваща овързан в превръзки мъж с вид на латиноамериканец, машината, която му помагаше да живее, и две нещастни жени. Статията беше от ноември.
Някой почука на вратата. Височината и силата на звука му подсказаха, че това е Алиса.
— Да?
— Може ли да вляза?
Детективът изключи монитора.
— Разбира се.
Жена му влезе в малката стая, завързвайки колана на зелената роба, която носеше върху пижамата.
— За първи ден се прибра доста късно.
— Трябва да се ориентирам. — Алиса по природа беше любопитна, но рядко си пъхаше носа.
— Карън е разстроена.
— Видях по време на вечерята. Ще сподели, когато е готова за това.
— Тревожа се.
Бетингър беше родителят, който се оправяше с Карън, когато имаше проблеми, а Алиса — с Гордън. В продължение на много години разпределението на ролите беше такова.
— Ще говоря с нея след малко.
По лицето на жена му се изписа облекчение, сякаш съпругът й вече беше оправил работата.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
— И ако си легнеш преди полунощ, ще съм готова за забавления.
— Очаквай клиент.
На брадичката на Алиса се появи трапчинка.
Осем минути по-късно детективът се озова пред стаята на дъщеря си и почука на тънката врата.
Малко гърло се прокашля отвътре.
— Да?
— Искаш ли да поговорим?
Вместо отговор Бетингър чу по-скоро подсмърчане. Карън плачеше много по-рядко от своите връстнички, затова този звук беше от особена важност.
— Може ли да вляза?
След въпроса му настъпи тишина.
— Карън?
— Не искам да говоря за това.
— Щом не искаш, няма, но трябва да си платиш наема.
Момичето подсмръкна отново.
— Какво?
— Обикновено, когато се прибера от работа, получавам прегръдка. Понякога и след вечеря или когато ти помагам за някой проект. Днес не получих, значи си ми длъжник.