— Май се опитваш да ме накараш да те ударя, а? Да обърнеш понижението ми в уволнение?
— Кой знае защо правя каквото и да е?
— Аз с пръст няма да те пипна!
Бетингър не знаеше дали този тип няма да приложи някаква по-изтънчена форма на отмъщение, затова не отговори и остави думите му да увиснат в пространството.
13
Рачешка глава
Колата летеше на запад и постепенно заобикалящите ги паркове, магазини и редиците къщи от кафяв пясъчник бяха сменени от високи жилищни сгради. Тук по мрачните тротоари видяха неколцина влачещи се старци и бели скинари, които носеха свръхголеми якета върху татуираните по телата им пречупени кръстове. На ъгъла на Десета и „Чарлз“ бял младеж, който имаше толкова пиърсинги по лицето, че приличаше на музей за шрапнели, зърна черните полицаи, доближи се до бордюра, започна да се чеше под мишниците и да имитира крясъците на маймуна. Връстниците му в другия край на улицата изръкопляскаха на това остроумие.
Доминик мина край идиота, зави в тясна улица и спря успоредно на бордюра. Двамата с Бетингър слязоха едновременно от колата и тръгнаха в западна посока.
Петима младежи се стрелкаха на скейтбордове в градинката пред високия общински блок, на който беше изписан номер 543. Двата последни етажа на сградата бяха огрени от слънце, но по-голямата част от нея беше в сянка.
— Ченгета — обяви едно светлокожо негърче, което носеше златист анцуг, а косата му беше сплетена на сложни плитки.
Двама от младежите изчезнаха като дим.
Бетингър и Доминик влязоха в градинката, а останалите младежи останаха на почетно разстояние от тях. Заглъхващи в далечината викове обявяваха пристигането на полицаите.
Детективът огледа сградата, докато крачеше по бетонната алея на градинката. Входната й врата беше съчетание между бронирано стъкло и желязна решетка, а таблото на домофона имаше вид на ударено от метеор.
Бетингър се спря и заоглежда момчето с по-светла кожа.
— Ти ми изглеждаш добре осведомен.
— Не съм.
— Ела тук.
— Никъде няма да идвам.
— Чувал ли си за място, наречено училище? — намеси се Доминик.
— Никога.
— Предполага се, че точно сега би трябвало да си там и да се учиш, за да станеш по-добър от сега.
— И тук уча достатъчно. — Детето се завъртя около полицаите. — Дворът е като училище.
— Как се казваш? — попита Бетингър, докато наблюдаваше въртящото се като сателит около тях момче.
— Ще ида да питам мама. — Скейтърът със светла кожа се отдалечи от своите мъчители.
— Ако ми се правиш на много отворен, ще те хвана — предупреди го Доминик.
Момчето спря.
— За какво ти е името ми? Нищо не съм направил.
На Бетингър му хрумна, че сложно сплетените къдри придават на главата му изглед на ракообразно.
— Докато не ни кажеш името си, ще ти викаме Рачешка глава.
— Дръжки ще викате, ченгета.
Доминик се хвърли към момчето, хвана го за лявата китка и я изви, докато то не се отпусна на колене.
— Не се говори така на полицаи!
— Добре, няма вече. Няма…
— Никога повече!
— Чувам те, негро, чувам те! — напереността на момчето се беше изпарила. Изведнъж се беше превърнало отново в кльощаво дете, оставено на милостта на едър възрастен, който можеше с лекота да му строши кокалите и да го захвърли някъде в полето.
— Пусни ме. Моля, пусни ме вече.
Доминик го пусна и тегли един шут на скейтборда.
— Ставай.
Младежът се изправи и започна да тръска ръката си, сякаш беше горещ макарон.
— Казвам се Дуейн.
— Рачешка глава.
Бетингър се присъедини към двамата.
— Трябва да отидем в апартамент шестнайсет десет.
— Добре — закима с глава младежът. — Ще ви заведа там.
Тримата закрачиха към входа.
Рачешката глава търкаше ръката си и погледна към изритания скейтборд, който се беше обърнал на една страна до една далечна пейка.
— Мога ли да изтичам да го прибера, за да не го вземе някой?
— Никой няма да го вземе. — Доминик посочи с пръст един бял младеж, който стоеше до пейката. — Пази скейта на Рачешката глава. Ако някой го вземе, ще си имаш работа с мен.
— Не бери грижа — успокои ги кльощавият младеж, чиито опадали зъби подсказваха, че е пристрастен към кристал мет, — ще го пазя.
Рачешката глава пъхна ключ в ключалка, барикадирана отстрани с метални листове, завъртя го и натисна вратата, но тя не помръдна. Стисна зъби и стовари едно рамо в подсилената преграда. Пантите изстенаха и вратата неохотно се завъртя навътре.
— През зимата заяжда.
Водени от младия си гид, полицаите влязоха в сградата. В сивосинкавото фоайе, в което видяха празна будка за пазач и останките на дузина пластмасови стола, чиито крака още бяха завинтени за пода, почти не влизаше слънчева светлина. Три флуоресцентни тръби премигваха, сякаш изпращаха морзови сигнали, докато Рачешката глава ги водеше към асансьорната ниша.