Бетингър надникна по-навътре в апартамента, но не видя детето.
— Къде е детето?
— В тоалетната.
— Заведи ни там.
Жената поведе полицаите по коридора, който миришеше на пръдня и мръсни чорапи. Скоро стигнаха до затворената врата.
— Как се казва?
— Питър.
Детективът почука на вратата.
— Питър?
— Какво? — Гласът на момчето беше неясен и разплакан.
— Добре ли си?
— Да.
Бетингър се обърна към жената.
— Как се казваш?
— Лиз.
— Лиз чия?
Жената се замисли за миг.
— Смит.
— Донеси шофьорската си книжка.
— Нямам.
— Тогава акта за раждане или здравноосигурителната карта.
— Нямам.
— Донеси нещо с твоето име на него. Кредитна карта или фактура. И вземи си облечи нещо.
— Облечена съм. — Лиз заприбира пеньоара си и размърда циците си, които приличаха на чували за смет. — Много жени се обличат така у дома си.
— Твоят тоалет се нуждае от допълнение — обади се Доминик.
— Не се срамувам от онова, с което Бог ме е дарил.
— Не бива да скромничиш. Заслугата не е само негова.
— Дръж си устата. — Бетингър огледа Лиз. — Моля, госпожо Смит. Намерете някакъв документ и си наметнете нещо.
Жената се обърна, понечи да тръгне, но се спря и погледна през рамо.
— Фамилията ми е Валески.
— Чудесно.
— Преди беше Смит.
— Разбира се, че е била. — Отговорът на Бетингър беше суров.
Доминик последва бялото туловище на Лиз в осеяната с боклуци всекидневна.
Останал сам в коридора, Бетингър се обърна към банята и почука на вратата.
— Питър?
Момчето не отговори.
— Аз съм полицай и трябва да говоря с теб. Сега ще отворя, съгласен ли си?
Нямаше отговор.
Бетингър отвори внимателно вратата. В средата на зиданата вана, полускрито от мухлясала завеса за баня, седеше потънало в сълзи момче.
— Питър?
Бледият овал, който представляваше лицето на детето, опъна мръсната тъкан на завесата.
— Казвам се детектив Бетингър. Можеш да ме наричаш Джулс. Трябва да говоря с теб. — Детективът влезе в покритото с плочки помещение, което силно миришеше на изпражнения. — Важно е да ми казваш истината, когато те питам за разни неща. Разбираш ли?
Насълзеният овал на лицето са размърда.
— Нищо не съм направил.
— Знам. Искам да говорим за това, което направи твоята майка.
— Върви си.
— Трябва да се уверя, че си добре.
Бетингър протегна ръка към завесата, но Питър го плесна по ръката.
— Удрянето на полицаи е противозаконно.
— Не съм длъжен да слушам някакъв негър.
Детективът си спомни скинарите, които висяха на уличния ъгъл, и си представи съдбата на момченцето.
— Питър, трябва да ти хвърля едно око, за да се уверя, че си добре. Ако отново ме удариш, ще си имаш неприятности.
Неясният овал не каза нищо.
Бетингър дръпна завесата и пред него се показа уплашено русокосо момче на около шест години по червени шорти и с розови натъртвания. По гърдите и лицето му имаше засъхнали късчета изпражнения.
— Доминик! — провикна се детективът от вратата. — Обади се за линейка!
— Слушам.
Бетингър грабна кърпата за лице от стената, пусна кранчето и навлажни плата. Клекна до ваната и избърса кафявите парченца от устните и брадичката на момчето.
— Забравих да пусна водата — призна Питър.
Детективът сгъна кърпата на две и продължи да почиства момчето.
— Затова ли майка ти те накара да го изядеш? Защото си забравил да пуснеш водата?
Питър кимна. Долната му устна започна да трепери и очите му се напълниха със сълзи.
Бетингър избърса изпражненията с цвят на охра от гърдите на момчето и запрати мръсната кърпа в ъгъла на банята.
— Питър, ти нищо лошо не си направил. Майка ти е била лоша. Извършила е нещо лошо. Разбираш ли това?
Питър започна да плаче. В банята притъмня от сянката в отвора на вратата и Бетингър изви глава. На вратата стоеше Лиз Валески с плик в ръка, облякла червена рокля с размерите на палатка.
— Излез — излая детективът.
Жената отстъпи назад.
Бетингър я последва в розовия коридор, затвори вратата и погледна Доминик.
— Повече няма да види момчето.
— Питър лъже. — Лиз започна да трепери. — Каквото и да е казал, лъже!
— Детето няма защо да чува това — отбеляза детективът.
Едрият му партньор избута жената нататък по коридора.