— Пиян ли сте?
— Не — излъга Робърт. — Казаха ми да дойда и да говоря с… — Погледна името, което бе записал върху левия маншет на ризата с неизтриваем черен флумастер. — Детектив Джулс Бетингър.
— Как се казвате?
— У. Робърт Фелбърн.
— Изчакайте.
— Добре.
Мъжът на рецепцията набра някакъв номер, каза тихо няколко думи в слушалката, върна я на мястото й и мушна въздуха с показалец.
— Ето там.
Робърт се вторачи в пръста.
— Виж къде соча.
Бизнесменът проследи невидимата линия, която тръгваше от върха на показалеца на латиноса, и установи, че сочи кошчето за боклук.
— Не разбирам.
— Вземи го със себе си.
— Защо?
— В случай, че закуската ти реши да излезе на разходка.
Вместо да противоречи на грубата оценка за своето състояние, Робърт отиде и вдигна кошчето. След това латиносът кимна към коридора, който се простираше по протежение на фасадата на сградата и той започна своето пътешествие по линолеума, понесъл в ръце кошчето. В съзнанието си видя красивата жена. Очите й накараха времето да забави ход.
— Господин Фелбърн?
Бизнесменът вдигна очи. Застанал на прага на отворена врата, която водеше към централното работно помещение на управлението, стоеше слаб чернокож мъж в масленозелен костюм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, с много високо чело, сънливи очи и страшно черна кожа, която сякаш поглъщаше светлината.
— Ти ли си Бетингър?
— Детектив Бетингър. — Полицаят му махна да влезе. — Насам.
— Трябва ли да нося това? — попита Робърт, повдигайки леко кошчето.
— То е само предпазна мярка.
Двамата закрачиха по пътеката в средата на голямото централно работно помещение между писалища, полицаи, чиновници, вдигащо пара кафе и компютърни екрани. Двама мъже играеха шах с фигури с кучешки глави и по незнайна причина видът на коронованите кучета ужасно разстрои Робърт.
Ръбът на едно от писалищата се блъсна в хълбока му, запращайки го встрани.
— Внимавай — подхвърли Бетингър.
Бизнесменът кимна.
Пред тях се издигаше ламперия, в която имаше осем кафяви дървени врати, всяка украсена с метална табелка. Детективът отиде до най-дясната и пусна придружителя си да влезе в посочената стая.
Сутрешното слънце изпълваше помещението и лъчите му се забиха в мозъка на Робърт като пакостливи детски пръстчета.
Бетингър затвори вратата.
— Сядай.
Бизнесменът седна на малък диван, остави кошчето за боклук до шестстотиндоларовите си обувки и вдигна очи.
— Казаха, че ти си човекът, с когото трябва да говоря. Ти си се занимавал с изчезналите лица.
Детективът се настани зад бюрото, измъкна молив от една керамична чаша, на която бе изрисувано усмихнато слънце.
— Как се казва?
— Трейси Джонсън.
Графитният връх направи пет движения.
— С „и“ или „й“?
— С „й“.
Бетингър очерта буквата, сложи отгоре диакритичния знак и продължи да пише.
Робърт си спомни как винаги, когато се подписваше, Трейси изписваше дъгичката над буквата „й“, сякаш беше в шести клас. Беше мила превземка.
— Кога я видя за последен път?
Бизнесменът стана неспокоен.
— Казаха, че трябва да изчакам четирийсет и осем часа.
— Няма правило.
— Завчера вечерта. Някъде около полунощ.
Бетингър написа: На осми, събота, полунощ.
— Не вкарвате ли това в компютър или нещо подобно?
— Технически сътрудник ще го вкара.
— О.
— Трейси черна ли е?
— Да, афроамериканка.
— Колко млада е?
Робърт погледна черното квадратно лице на Бетингър, което бе застинало в непроницаема маска.
— Моля?
— На колко години е?
— Двайсет и две — призна бизнесменът.
— Как би описал отношенията си с тази жена?
Съзнанието на Робърт се изпълни с голото карамелено тяло на Трейси, простряно върху легло с чаршафи от бяла коприна, нейния пищен задник, бедрата й, гърдите, огрени от топлата светлина на многото свещи, които миришеха на Ориента. Светлината се отразява в магическите й очи и в множеството съвършени повърхности на диаманта, който краси лявата й ръка.
— Сгодени сме.
— При теб ли живее?
— През повечето време.
— Забеляза ли нещо необичайно в събота?
Когато си припомни вечерта, сърцето на Робърт заблъска.
— Беше уплашена… брат й имаше неприятности и… и тя се нуждаеше от помощ. Не искаше да моли мен, но… — Гърлото му се сви пресъхнало.