Бетингър сви рамене и продължи да крачи към колата си, но вече в приятелска компания.
— Къде отиваш?
— Вкъщи.
— Звънни, ако искаш да пийнеш. Или да отидеш на стрелбището. Или да пийнеш на стрелбището.
Бетингър отключи вратата откъм пътническата седалка на колата и остави на нея кашона.
— Добре ли си? — попита Силвърбърг.
— Да. — Обърканият детектив затвори вратата, после заобиколи колата по обратния път и стигна до страната на шофьора.
— Все още съм ти длъжник.
— Наравно сме.
— Не сме. Всичко, по всяко време, на всяко място. Винаги можеш да поискаш да ти се издължа.
Бетингър кимна, отвори вратата и седна на топлата тапицерия. Когато пъхна ключа в запалването, стрелна поглед към Силвърбърг, който беше един от малкото му приятели в това управление.
— Пази се.
— Всичко, по всяко време, на всяко място.
Бетингър затвори врата, включи на скорост и излезе от паркинга на сградата, в която беше работил най-малко осемнайсет години.
Неочаквано Бетингър се оказа у дома. Не можеше да си спомни как е карал дотам, нито пък навигационни подробности като спиране и завиване, но когато погледна през предното стъкло, се оказа, че някак си се е прибрал.
Колата бавно се плъзна нагоре по автомобилната алея към бежовата къща с четири спални, в която той и жена му живееха, откакто се беше родило първото им дете. Фасадата започна да расте, докато не изпълни цялото му полезрение.
Двете деца още бяха на училище и Бетингър знаеше, че трябва да говори с жена си, преди да са се върнали. Той угаси двигателя и тишината, която последва, му подейства като главоболие.
След миг вече крачеше към къщата си, стиснал ключовете в ръката, но не и кашона с вещите, които беше взел от кабинета си. Трите каменни стъпала го отведоха на площадката, където започна да отключва, връщайки резетата обратно. После влезе в климатизираната всекидневна, пресичайки кръглата сянка, която слънцето беше напъхало между краката му.
— Джулс?
— Аз съм.
Леки стъпки се чуха от ателието и Бетингър се обърна. Към него се приближаваше жена му — Алиса Брайт. Чернокожа жена с карамелен тен, дълбоки трапчинки, големи очи, малък нос и коса, която беше сплетена на къси плитки и напомняше короната на глухарче. Разпраните й джинси бяха изцапани с кралскосиня боя, както върховете на пръстите на лявата ръка и острата й брадичка, където очевидно се беше почесала, докато е оглеждала картината си.
— Всичко наред ли е? — попита тя, стрелвайки поглед към стенния часовник.
— Бях отстранен за една тъпотия и единственият начин да се отърва от уволнение е да се преместя в Мисури.
Алиса беше смаяна.
Миг по-късно прекоси стаята и хвана мъжа си за ръцете.
— Това окончателно ли е?
— Да. Градът се казва Виктъри. — Бетингър изсумтя. — Спомни си най-гадния бордей, който си виждала, натрупай върху му четирийсет години лайна и ще добиеш представа.
Алиса се зае да обмисля стокилограмовите късове информация, които съпругът й току-що бе стоварил върху пода на всекидневната.
— Когато бях дете, прекарах известно време в Мисури — отбеляза тя без каквото и да е привързаност.
Детективът погледна жена си в очите.
— Ще направим, каквото поискаш и смяташ, че е по-добре за децата.
— Благодаря, че каза това. — Алиса стисна ръцете на мъжа си. — Има ли приличен град около Виктъри? Безопасно място, където бихме могли да живеем?
— Стоунсбърг. На сто и трийсет километра.
— Има ли магистрала до Виктъри?
— Да.
— Какво е ограничението на скоростта?
— Различно, но преобладава 120.
— Значи всеки ден ще се налага да пътуваш час и половина.
— Приблизително.
Алиса потърка брадичката си точно на мястото, където преди това беше размазала синята боя.
— Хайде да влезем в интернет и да разгледаме Стоунсбърг.
— Щом искаш.
— Аз съм лесна за пренасяне. Карън не харесва новото си училище, а на Гордън ще му дойдат добре неколцина по-добри приятели. — Тя тръгна към кабинета. — Да видим какъв избор имаме.
Сигурен, че се е оженил за най-прекрасната и практична жена на света, Бетингър лепна една целувка върху устата на Алиса и я прегърна през раменете, които бяха десетина сантиметра под неговите.
Така двамата влязоха в стаята.
Алиса щракна ключе и една настолна лампа заля със светлина бюрото, върху което имаше компютър.
— Ти си като бебе по отношение на студа — обърна се тя към съпруга си — и ще трябва да се навличаш. И то много. Наполеонки и фланелки с дълъг ръкав. Пуловери и ръкавици. — Тя включи машината. — Дебели чорапи и наушници.