— Никъде няма да го водиш — заяви кадетът и насочи револвера си към небето. — Връщай се в колата и заминавай или ще те гръмна. Разполагаш с десет секунди.
— Ама какво ченге си ти?
— Такова. — Револверът избумтя. — Десет, девет, осем…
— Това не са секунди — протестира Хлъзгавия Сам.
— Седем, шест, пет…
— Бягай!
— Четири, три…
Рижата жена хукна към колата през снега, подхлъзна се и падна по корем, изправи се, хвърли се зад волана, включи на скорост и се стрелна напред.
— Ти си истински кавалер — подхвърли Хлъзгавия Сам завалено. — Абсолютно.
— Хвърли пистолета до стената или ще мина на заден по краката ти.
Замаяният автотърговец се вторачи в черното купе.
— Ще минеш… на заден през краката ми?
— Десет, девет, осем, седем…
Пистолетът издрънча в бетонната стена.
— Чекиджия!
45
Разговор с педал
Бетингър караше сиво-черния микробус към Виктъри. Това превозно средство беше по-добър избор от неговата жълта кола, защото предлагаше по-висока позиция, имаше зимни гуми и беше възможно най-незабележимо.
Макар да имаше много малък опит от каране в снега, той знаеше, че бусове като този предлагат по-добро сцепление, когато са натоварени, затова уви трупа на убиеца в одеяло и го хвърли отзад в товарния отсек. Този принос от допълнителни килограми товар може би беше единственото добро дело, сторено някога от гадния социопат, който бе убил Гордън.
Въпреки че имаше товар отзад, по пътя си на север микробусът три пъти занесе задница. Тези дразнещи проблеми възникваха, когато Бетингър сменяше лентите за движение и най-вече защото не успяваше да налучка безопасната скорост. Щом се сетеше за своя син, жена си и Карън или за Себастиан, убиеца отзад и онова, което беше намерил в хладилната чанта, неволно даваше газ.
Чистачките избутваха снега от предното стъкло и през разчистеното място Бетингър съзря Виктъри. Покрит със сняг и гледан отдалече, градът приличаше на плесенясал труп, отворен за аутопсия.
Мобилният телефон на детектива избръмча и той прие обаждането.
— Да?
— Къде си? — попита Доминик.
— При изхода от магистралата.
— Пипнахме Хлъзгавия Сам.
Новината изненада Бетингър.
— Каза ли нещо полезно?
— Още е в безсъзнание.
— Какво се е случило с него?
— Краката му са счупени. Ти тръгни към „Орчид Терас“ двайсет и осем, пряка на Трийсета улица. Обади се, щом наближиш.
— Добре.
Линията прекъсна.
Бетингър паркира сиво-черния бус на „Орчид Терас“ точно зад сребристата кола на Доминик, която сега беше оборудвана с вериги. До двата автомобила се издигаше къща от червеникави тухли с капаци на прозорците, огради от бодлива тел и три стари съобщения за изчезнали лица на стената. Изглеждаха отвратителни на снимките си.
Детективът извади пистолета си и слезе от буса, оглеждайки района. Нещо издрънча.
Той се обърна. Капак, който представляваше врата на мазе, разхвърля снега, докато се отваряше. Доминик се появи отдолу, облечен в черно палто и ръкавици със същия цвят. На дясната му ръка се полюшваше автомат.
Бетингър заключи буса и закрачи към него.
— Затвори след себе си — нареди партньорът му, докато слизаше по бетонните стъпала.
Бетингър стъпи на площадката, затвори вратата на мазето над главата си и сложи желязното резе. Подушвайки миризмата на прах, той последва Доминик под земята. Под тях светеше крушка, която хвърляше мътна жълта светлина.
— Дръж… — Доминик му подаде парче черен плат.
Бетингър го пое. Беше балаклава.
Влязоха във влажен склад, където мръсна гола електрическа крушка осветяваше гнили кашони и двоен матрак, покрит с петна и котешки скелети. Плесен покриваше малките кости подобно на котешка козина.
— Сложи я — каза едрият мъж и си сложи маската. Между устните му се виждаха фалшиви златни зъби.
Бетингър разбра, че със сигурност Доминик е мъжът, тероризирал Кими, пушачката на трева, която живееше с гаджето на Себастиан. Но не се изненада нито от престъплението на партньора си, нито от собственото си безразличие към тактиката му на сплашване и убийството на котката. Оттогава се бяха случили много по-страшни неща.
Той нахлузи балаклавата и последва Доминик към една затворена врата. Там едрият тип почука три пъти на групи по две.
Издрънча старо резе и вратата се отвори навътре, откривайки неосветено помещение. Ясен, тих глас ги посрещна:
— Влизайте.
Бетингър последва партньора си в мрака, който миришеше на пикня и лайна. Повърхността под краката му приличаше на нагънат балатум.