Сан Антонио
Гаджетата имат нежна кожа
САН АНТОНИО е псевдоним на френския писател ФРЕДЕРИК ДАР. Той е роден на 29 юни в Жалио (днес Бургоен-Жалио-Изер) през 1921 година, единствен син на Франциск Дар и Жозефин-Ана Каде. Завършва Екол Нормал Политекник „Ла Маритиниер“ в Лион и се посвещава па журналистическа и писателска дейност. През 1938 г. сътрудничи на списание „Моа“, специализирано в публикуването на новини от Лион и региона. От 1940 до 1944 година благодарение на Марсел Гранше сътрудничи на различни парижки вестници: „Пари-Соар“, „7 жур“, в които между другото публикува разкази и новели. През 1949 година излиза първата му книга „Вижте му сметката“ с псевдонима САН АНТОНИО, публикувана в издателство „Жакие“ — Лион. Много скоро от този роман се заинтересувал Арман дьо Каро, поставил вече началото на голямо издателство за полицейски и шпионски романи — „Фльов Ноар“, спечелило по-късно световна известност. До днес от 1949 г. под псевдонима САН АНТОНИО Фредерик Дар написва над 145 романа в тираж 105 милиона!!! Извън колекцията „Сан Антонио“ (носеща името на непобедимия комисар) Фредерик е публикувал 13 тома, подписани отново с името Сан Антонио, от които: „История на Франция, видяна от Сан Антонио“ с над 1 800 000 продадени екземпляра, „Има ли французи в залата?“ (адаптиран и за телевизионния екран), „Глупаците“, „Берю-Берю“, „Ваканцията на Берюрие“, „Старицата, която ходеше по морето“ (филмиран на малкия екран през 1991 г.), посрещнати с изключителен интерес във Франция. Последната книга извън колекцията „Сан Антонио“ е „Мъжът на Леон“, едно нашумяло и търсено заглавие на френския пазар.
Под истинското си име Фредерик Дар е публикувал около шестдесет романа: „Кома“, „Катастрофата“, „Кошмар на разсъмване“, „Мръсниците отиват в ада“, „Тъжният убиец“, „Палачът плаче“ и др. Автор е и на много пиеси: „Снегът беше мръсен“ по Сименон, „Бел Ами“ по Мопасан, „Плътта на орхидеята“ по Джеймс Хадли Чейз, както и „Сан Антонио“, „Дамата от Чикаго“, „Мъглите на Манчестер“.
Интересът на киното към Фредерик Дар (Сан Антонио) е изключителен. Повече от романите му са филмирани: „Мръсниците отиват в ада“, „С гръб до стената“, „Асансьорът“, „Червен хайвер“, „Викът на сополанкото“, „Тате, купи ми проститутка“ и др.
„Валсирайте, мръсници“ и „Принцеса с вдигнати крака“ са едни от по-новите му романи в колекцията за комисаря Сан Антонио.
Фредерик Дар (Сан Антонио) е включен в три френски енциклопедии и речници: „Ларус“, „Робер“ и „Ашет“, нещо, което само по себе си говори за неговия голям принос към френската и световната култура. Той не е превеждан досега у нас. Българският читател за първи път ще разтвори книга от един световно признат майстор на криминални романи.
Сан Антонио е труден за превод. Неговият френски език, толкова странен понякога, толкова цветист и сочен, този уличен език на нощта, търси у преводача сродна душа.
А среща невинаги има…
Любомир НАЙДЕНОВ
Един адютант, тънък като велосипедна спица, с очи, сини като южните морета, и с мустачки като спирала за мигли ме въвежда в кабинета на майор Паркингс (от английските секретни служби).
Паркингс е снажен петдесетгодишен човек, студен като английска гравюра. Той е риж, посивял и с керемиденочервен тен.
— Комисарят Сан Антонио? — пита ме той. — Щастлив съм да се запозная с вас.
Сядам в един фотьойл, дълбок като въгледобивна мина, и с внимание кръстосвам крака.
— Молбата ви стигна до мен. Изглежда се отегчавате в Англия?
— Да, малко. Не искам да кажа, че местенцето е скапано, но във военно време…
Той се усмихва, дълго ме съзерцава, после внезапно става сериозен и ме пита:
— Познавате ли Белгия?
Без колебание се правя на девица. Следя обясненията му отблизо, изучавайки нейната география. Ох, ще ме простите, но един път видели момиченце с такъв габарит, хич не ви трябва да гълтате бром, за да го забравите.
ПЪРВА ЧАСТ
ГЛАВА I
След като два дълги часа съм вървял през дюните, когато пристигам в Ла Пан, Северно море има противен сив, охтичав цвят.
Челиците ми са пълни с пясък, подгъвите на гащурите ми също, пълни с пясък са и очите ми, а ако ми направят аутопсия, в дробовете ми сигурно ще открият толкова пясък, че ще е достатъчен за реконструкцията на Берлинската опера. Пясъкът хруска в зъбите ми като сладкарско изделие по време на окупация. Ужасявам се от такива работи и затова решавам да му ударя половинка „ракиджос“ в някое хубаво местенце, един вид да си проплакна храносмилателната тръба. Всеки случай дори и без този изпълващ ме пясък пак щях да стигна до такова решение.