Ето го и стълбището.
Шофьорът започва да слиза.
Аз също. Пот тече по челото ми, все едно че съм матрос, пренасящ въглища от трюма до парните котли.
Ах, как бързо лети времето!
Внезапно нещо ми проблясва в съзнанието.
Ще действам точно след четири секунди.
Шансът ми е малък, като милиметрова хартия за цигари, но все пак ще се пробвам, това е последното, което ми остава.
Ето как ще стане работата: забелязвам, че стълбището, но което слизаме, свършва в тясно перпендикулярно коридорче. Следователно в края на стълбището малкият ни кортеж ще е принуден да завие или наляво, или надясно. Захапвате ли?
Значи, като се има предвид теснотията в коридорчето, в момента на завиването аз ще се окажа за частица от секундата извън зрителното поле на единия или на другия от моите пазачи.
Мрачно е, както в повечето мазета.
Стигаме до края на стълбището. Все едно че нищо няма, аз правя половин крачка напред, така че да съм по-близо до шофьора, отколкото до Артур.
Ето, готови сме, завиваме наляво! Бърз като език на хамелеон, забивам един парен чук на шофьора. Вложил съм всичко от себе си, този удар може да приспи и възрастен носорог. Шофьорът леко изкътква и се поваля напред. Прилепвам се до стената и в момента, в който Артур завива, го посрещам с един шут в топките. Всичко става за по-малко, отколкото е необходимо, за да го кажа. Артур залита и стреля. Един куршум ме драсва по гръцмуля. Два сантиметра по-надясно и трябваше да си поръчвам дървено пардесю.
Със стиснати зъби се нахвърлям на артилериста.
Втори куршум преминава през панталона ми.
Това момченце има дарба за стрелба в затворени пространства.
Сграбчвам му китката и му измъквам пищова в момента, в който от дулото изскача трети куршум. А тоя го помирисах съвсем отблизо! Тръгвам да се изправя с патлак в ръката, но навреме забелязвам, че в свободната си лапа Артур държи нож и ако предварително се изправя, той ще може да направи фаталното движение. За една бройка спокойно ще ме прикове.
Изръмжавам в ухото му:
— Я да пуснеш тая клечка за зъби, Артур!
Той ми отговаря, намесвайки майка ми и леля ми.
Чувствам острието на ножа по кожата си. Я го виж ти! Това момченце е направо като змия, скивай го как бързо се изви.
— Пускай това нещо веднага или ще ти светна един куршум в тиквата!
Опирам револвера под брадичката му. Моето движение му е позволило да избута ножа напред и този път острието чопли сериозно месата ми.
Няма какво повече да се колебая: стрелям!
Черепът на Артур се пръсва из мазето.
Ставам и се приближавам до шофьора. Точно в този момент той се съвзема. Отзад на главата си има цицина, голяма колкото шраусово яйце. И тъй като аз съм за хармония на формите, сервирам му още една порция (с кокали) отпред по кубето. Той веднага се приспива отново, докато друга цицина бясно изниква като херния във въздушна камера.
С котешки стъпки се връщам в салона. Преди да бутна вратата, наострям уши. Улрих все още твори музика.
Внезапно влизам с патлак в ръката.
Моето фалшиво педи от хармониума тъкмо извайва „фа диез“, над което се е мъчил.
— Мараба, Тото — казвам му. — Надявам се, че не закъснях много…
От изненада дебелият Кинг-Конг си пуска лигите по вратовръзката, хвърляйки настоятелни погледи над рамото ми.
— Недей, ще си изкривиш шийните прешлени, Бозембо — казвам. — Ако си търсиш двамата казаци, те са долу в мазето. Артур е с дупка в чутурата, а другият пергиш — напротив, има две цицини като камилски гърбици…
Дебелакът не издържа.
За да проверя дали е от плът или подсилен с чугун, му первам един „боздуган“ в слепоочието с дръжката на пищова. Е, явно е от плът, макар че привидно е обратното, защото прави едно „шлъгодуп“ с гагата си и се пльосва като килимче пред леглото.
ГЛАВА VII
Оставам насаме с колоездача по хармониума. Трябва да призная, че той за нула време се е съвзел от изненадата. Много е спокоен, почти лукав.
— Браво! — измърморва той. — Установявам, че не напразно ви се носи славата. Трябваше да се досетя, че двама души са недостатъчни да пазят човек с вашия калибър.
Не можете да си представите колко започват да ме товарят многословните му врели-некипели. Тоя пилигрим ми лази по нервите, навярно се е учил да срича по някой учебник за рицари. В главата му е каша и за да се покаже гангстер, той се мъчи да прикрие объркването си с високопарни слова. Решавам да му кажа какво мисля по въпроса.
— Слушай, съкровище — атакувам го. — Ужасявам се от такива като тебе. Такива, които си търкат кечето с кислородна вода, не ги кльопам и затова ги прекарвам през сокоизстисквачка, особено когато издават нареждания да ме очистят, разбираш ли? Мислиш се за много силен, защото приказваш като ония по бойните полета в картинките на Епинал, но твоите сценки въобще не ми минават.