Подсмихвам се. Внезапно обаче усмивката ми застива на зурлата — Бозембо е смлял моя „боздуган“ и се изправя в другия край на стаята с патлак около десния си показалец.
Не е сега моментът да му разправям за живота на пчелите.
За щастие Сан Антонио има малко повече рефлекси, отколкото порция спагети!
Правя му дупка като от десет стотинки в гърдите и той си отваря устата, като че ли не може да разбере какво става. Вече не мисли да използва патлака, както аз не мисля за маркиза дьо Севинье.
Той залита и се срутва върху хармониума. Получава се странно кончерто за агония в „до мажор“.
И докато съм във форма, давам на Улрих да разбере кой съм.
Тряс, тряс!
На война като на война. До преди малко той командваше парада, сега е мой ред.
Но този, който се ококорва, това е именно единственият син на Фелиси, иначе казано — дечкото моя милост, и още по-иначе казано — известният комисар Сан Антонио.
Улрих, противно на всякакво очакване, не пада. Стои като истукан, с нежна усмивка на тънките си устни.
Разбрал е преди мене, че револверът ми е празен. И то празен като зала за конференции, когато на афиша е обявено, че гостенин ще е Анри Бордо.
Последното си куршумче съм изпаткал в търбуха на Кинг-Конг.
— Без късмет — мърмори Улрих.
Бавно пъха ръка във вътрешния си джоб.
Чувства, че съм обезоръжен. Между нас двамата е хармониумът, значи не мога да се намеся. Той изцяло разполага с времето си… В подобни случаи най-до-бре е да вдигнеш бялото флагче и да си спомниш, че ако бързаш като пуле пред майка си с вързани крака, могат да се постигнат интересни резултати.
За щастие не бях затворил вратата.
Един скок назад и съм излязъл от стаята.
Тия дни трябва да се цаня на работа като див заек при някой фокусник: имам дарба за това! През прозореца Улрих сее олово, но костилките му се губят нейде сред природата.
Пътят мирише на дъжд и на морски водорасли. Нося се със скоростта на дива свиня, като хвърлям погледи назад. Ще ми кажете, че не е благоразумно да оставам на този широк друм, но аз ще ви се противопоставя, че така е много по-добре, отколкото да се мотам из дюните, чиито клопки нито пък география познавам.
Всичко изглежда спокойно, но докога?
Неочаквано влизам в едно село. Забелязвам немски камион, спрял пред едно голямо здание. Пъхайки си гагата през каросерията, установявам, че вътре има питки хляб. Камионът е със запален двигател, доказателство, че скоро ще поеме в мъглата.
Не се колебая и се покатервам в колата. Ето това е място, където швабите няма да се сетят да ме потърсят.
Хубаво скрит зад купчина хляб, аз чакам… Не много. Двама прусаци се качват в кабината и ние потегляме.
Пътят следва крайбрежната ивица. Преминаваме през заспали градчета, все на скорост.
Това продължава известно време, после намаляваме.
Сега е моментът да напусна таратайката. Ще стане готин номер, ако се приземя в центъра на някоя казарма, пълна с войници — от трън, та на глог!
Само като си го помисля, и се накокорчвам…
Увисвам се извън камиона и хоп — скачам.
Нещо силно се измята в левия ми глезен. За миг се опасявам, че съм си навяхнал крака, но не. Всичко е О. К.
Закуцуквам по влажния паваж с някаква смътна наслада.
На една крайпътна табела е означено с големи букви „ОСТЕНДЕ — два километра“.
Опипвам джобовете си, за да намеря цигара — те обаче са празни и в тях няма нищо освен пистолета, също празен.
Оглеждам калибъра му на лунна светлина и пускам една ругатня: пищовът ми въобще не е празен — в пълнителя има още четири патрона, просто предпазителят е до спусъка, навярно несъзнателно съм го бутнал, като съм стрелял.
Тоя проклетник Улрих никога няма да разбере какъв късмет е извадил.
ГЛАВА VIII
Когато пристигам в Остенде, вече е късно. Дъждът не е спрял, даже напротив, като че ли е удвоил силата си. По пристанището мирише на мокри кучета, на мокри въглища, на мокро изгоряло масло. Не си губя времето за посещения в града. Потъвам в първия изпречил ми се хотел, издигащ се точно срещу последната спирка на трамваите, кръстосващи по Царския път.
Портиерът ми предлага стая на третия етаж, на приемлива цена. Казвам „става“ и той ми дава ключ с топка, посочвайки ми асансьора.
Стайчето не дразни. То е голо, студено и имам чувството, че също мирише на мокро. Леглото е застлано с кървавочервена покривка, която би очаровала художник-модернист. Тъй като нямам предубеждения към червеното, без да се превземам, лягам в талаша и отцепвам. Хъркотя, ау, чувам се, как хъркотя! Съседите сигурно си мислят, че става въпрос за американско въздушно нападение и ако не са започнали да си стягат партакешите, за да слязат в укритията, на!