Изморен съм, опиянен съм от въздуха на открито, преситен съм от вълнения. Дори и да ми гръмнат запалителен патрон дум-дум в задника, пак няма да се вдигна. Трябва изцяло да се възстановя. Утре сутринта трябва да се държа на краката си, защото ми се струва, че се подготвят страхотийки наоколо.
Дискретно почукване по вратата ме събужда. Отварям си широко зъркелите и забелязвам, че земята се е завъртяла и отдавна е ден.
— Какво има? — питам.
— Закуската ви, господине.
Каква е пък тая безценна бърлога, дето ви коткат, молим, с хапката за закуска? В крайна сметка идва тъкмо навреме, защото точно сега съм огладнял като канибал.
Ставам и отивам да отключа портата. Тя се отваря. Двама чешити, голям формат, като гардероби от полирано махагоново дърво, влизат в стайчето. Единият от тях държи ръката си в джоба.
Тъй като съм малко по-досетливичък от резен пъпеш, начаса ми се изяснява, че си имам работа с ченгета. Не с белгийски ченгета, ами с истински нацистки полицаи, от ония служби за сигурност.
— Какво има, господа? — питам учтиво.
— Германска полиция — бавно заявява онзи, който е от инициативните.
Другият отива направо при партакешите ми, нахвърляни на кревата; добросъвестно ги опипва, за да провери дали някъде сред тях не се крие оръжие. Тука обаче съм го изментил, защото отколе ми е мания, когато къртя на чуждо място, да си пъхам своя автоматичен приятел между леглото и дюшека.
Първият ми казва:
— Вие сте арестуван, облечете се!
За да спечеля време, питам:
— Какво съм направил?
Единственият му отговор е да повдигне монументалните си рамене.
— В края на краищата какво? — викам. — Не може да арестувате хората без причини!
— Не — казва гардеробчето от полирано дърво с някакво Шекспирово изхилване. — Никога без причини! Обвинен сте в убийство!
Той продължава да се усмихва.
— В убийство и може би… в още нещо!
Добре, работата ми е спукана. Кариерата ми на таен агент от „Интелиджънс Сървис“ не продължи кой знае колко дълго.
Момчетата от I.S. начело с майор Паркингс ще си помислят, че прославеният Сан Антонио, асът на асовете от френските секретни служби, просто е бил един обикновен маниак и лапнимуха. Вярно, кофти е още от първия път да се оставиш да те спипат. Има за какво да се съжалява, че са ме отстранили!
Двамата мастодонти ме наблюдават внимателно. Единият е застанал пред вратата, другият пред прозореца. Този, който пази портала, продължава да си държи ръката в джоба. Гледа ме лакомо. Едно мое погрешно движение и за него ще е удоволствие да ме изкльопа като печен овнешки бут с чесън.
— Облечете се! — заповядва вторият.
Тогава започвам да се навличам, като мърморя недоволно, за да ги приспя. Целта ми е да мина за тип, смазан от обрата, който са взели събитията. Ще ми се тия братлета да ме смятат за страхопъзльо, защото всичките те са шубелии, но се смятат за такива супермени, че останалите за тях не са нищо повече от чистачи на кенефи.
Работата става. Те се занасят и си приказват щуротии на немски, засягащи моята достопочтена личност. Най-сетне аз се обличам, след което си нахлузвам обувките. Гледам да не свърша много бързо, правя се на нервозен тип. Толкова и така добре, че когато присядам на леглото, за да си вържа патъците, двамата тъпанари си свиркат и продължават спокойно да ме наблюдават.
Връзвам си обувките. Внимание, Тото! Сега е моментът да намериш четирилистна детелина! Ако късметът ми е отишъл да си пие кафето, всичко ще ми се напише на гърба! А ако, напротив, не ме е напуснал, може би ще мога да се измъкна от това кофти положение.
Точно в момента, в който ръката ми отпуска дясната обувка, аз се обръщам лекичко и я пъхам под дюшека. Верният „Люгер“! Хващам го здраво, издърпвам го от топлото му скривалище и се обръщам към изправилия се пред вратата чешит. Той няма време да осъзнае какво става, вече съм му изиграл цирковия си номер. Не напразно печеля всички медали на полицейските състезания по стрелба! Засаждам му една костилка точно в междувеждието. Това изцяло му променя физиономията. Ако все още можеше да се погледне в огледало, нямаше да се познае. Но не се бавя в съзерцание на своето творение. Има още едно приятелче зад мене, което сигурно не рецитира папуаската азбука в тоя момент. Хвърлям се от другата страна на кревата и се приземявам върху килимчето точно в момента, в който базуката на грамадния шваба започва да бълва олово.