Има добър ден от мене, защото стоката му се пръсва из дюшека. Правя няколко бързи припълзявания и внезапно се появявам изпод кревата.
Прас! В зъркелите! Ще се побъркам, ах в каква форма съм тая сутрин! Вторият бабаит поема един куршум и в гърдите, изсипвайки се на паркета като вол, засегнат от гръмотевица.
Казвам „гут найт“ й правя точно това, което направил оня авер, който, излизайки от стаята на любовницата си, се озовал лице в лице със съпруга на същата: изфирясвам по стъпалата с такава скорост, която би могла да се изчисли в светлинни години.
Скапанякът на рецепцията ме гледа как се нося, слисан до немай къде.
В хола е пълно със сбиротък, тъй като гърмежите са се чули почти навсякъде.
— Бързо! Бързо! — дера се. — Полиция! Горе се избиват хора!
Благодарение на общия смут успявам да изчезна по една странична уличка. Намалявам по едно време походката, за да не привлека вниманието. После се отклонявам: голямата ми идея е да стигна безпрепятствено до гарата.
Пристигам. Тогава поразвързвам вратовръзката си, разчорлям косите си и се засилвам към едно гише, като викам:
— Един билет, трета класа, за Анверс, бързо!
Това, което искам, е да задържа вниманието на чиновника, за да може след малко той да потвърди, че съм си купил билетче в тази посока. Естествено вече нямам намерение да ходя в Анверс, нито пък в Гватемала.
Излизам на перона и намирам влака за Анверс. Качвам се в него.
След миг се вмъквам в едно празно купе, преобръщам наопаки двойния си шлифер, изваждам от единия му джоб съвсем белгийски каскет и го нахлузвам до веждите.
Явно Паркингс е чуден организатор — как само си екипира тайните агенти!
Тези поправки по дрехите ме изменят напълно. Все повече добивам правото да се казвам Ришар Дюпон и да съм роден в Брабант.
Слизам от другата страна на перона и на влака за Анверс и тръгвам да търся влака за Брюксел.
Той е два коловоза по-нататък. Избирам вагона в началото, защото по принцип кондукторите започват да проверяват от него, а така ще ми е по-лесно да ги преметна.
Имам страхотен начин за пътуване гратис. В настоящия момент не става въпрос за икономисване, но ми липсва билетче за Брюксел, а няма да е разумно да се мяркам пред друго гише.
Та да се върна на моя гратисчийски номер, той е простичък: по време на пътуването оставам в коридора, за предпочитане в средата. Когато кондукторът стигне до мен, бъркам в портфейла и, усетил се, казвам с извинителна усмивчица: „Какъв глупак съм, мойта жена ги е…“
И типът продължава обиколката си, след като ме е подминал. Аз пък, използвайки, че е влязъл в някое купе, преминавам през влака чак до последния вагон, нещо, от което получавам известно сърцебиене. Докато продължава пътуването, използвам първата спирка, за да сляза и отново да се върна в първия вагон.
Много рядко някой кондуктор не се хваща на тоя номер.
Във всеки случай този път номерът минава прекрасно. Даже авторитетно и решително, на изхода от южната гара в Брюксел аз натиквам в ръката на служителя билетчето ми за Анверс.
ВТОРА ЧАСТ
ГЛАВА IX
Паркингс беше предупредил за моето идване един от шефовете на белгийците, така че последният ни най-малко не се учудва, когато влизам в магазина му на булевард „Анспах“ и му нашепвам:
— Помолиха ни да спрем асансьора!
Той ми протяга ръка.
— Радвам се да се запозная с вас, комисаре. От доста време слушам за вашите подвизи.
Правя леко движение, изпълнено с очарование и скромност, като следвам човека в съседната задна стаичка.
Магазинът е огромен и е натъпкан с купища мебели. Има трапезарии, шкафове, дивани, спални; нещо, което е нормално и в реда на нещата за един магазин, специализиран в обзавеждането на дома с тази особеност, че някои от мебелите не са съвсем за продан.
Собственикът се казва Буржоа и по националност е французин благодарение на един приятел на баща си. Той е тип на около четиридесет лазарника, със спокоен и енергичен вид, когото Паркингс ми беше описал с хвалебствени слова. Буржоа забелязал, че в неговата група ставали „изтичания“ и предупредил Лондон.
— Надявам се, че ще успеете да откриете предателя — казва ми той, отпушвайки бутилка шампанско.
— Ще направя всичко възможно.
Разказвам му за перипетиите през първия ми ден престой на белгийска територия.
— Слаак убит! — мънка той.
— Като зайче! Не знам дали духът на Д’Артанян е свършил тази работа, но ви признавам, никога не бях виждал тип, убит с шпага.
Повтарям накратко за случилото се.