— Няма ли да е неразумно да посещавам толкова често магазина ви?
— Хайде, чак пък толкова?! … Само ще ми се обадите по телефона, преди да дойдете. Предполагам, че инстинктивно откривате своите ангели-хранители?
— А как иначе!
— Значи отлично. Просто трябва да се внимава… Буржоа наистина е страхотен тип. Излизаме от шкафа и аз се разделям с него.
В продължение на няколко метра енергично си търкам дясното око, докато подпухне и стане червено, след което влизам при един оптик.
— Страдам от конюнктивит — обяснявам му. — От въздуха и от светлината очите ми страшно се изморяват. Нямате ли някакви очила със съвсем леко оцветени стъкла?
Оптикът има такива работи. Избирам си цайси с обикновени рамки и със съвсем леко оцветени стъкла, за да не привличам вниманието. След това влизам в едно бистро, затварям се в умивалните и изтръгвам тока от едната обувка. Това е, за да си променя походката. Ето, че ненадейно съм започнал едва доловимо и да куцукам. Утре мустачките ми ще поникнат. Даже и бирникът ми няма да ме познае. Работата трябва да стане. Впрочем фрицовете имат описанието ми само от разни посредници, нали светих маслото на двата гардероба, натоварени да ме задържат…
Така че ако не се вра насам-натам, няма защо толкова да се притеснявам от окупаторите.
Купувам следобедните вестници. Всички тръбят за моя случай и — естествено — ме наричат убиец, чудовище, опасен терорист и т.н.
Научавам, че аз съм автор и на убийството на Слаак, чието тяло било открито от някакво момченце, разнасящо телеграми, и че аз явно съм бил от бандата на похитителите, обстрелвали с картечница ресторанта „Кок Арди“ в Ла Пан. Почти нищо не се казва за девойчето-камера, освен че е сериозно ранено. Наричат я единствено „НЕЩАСТНОТО МЛАДО МОМИЧЕ“, което, и вие ще признаете, не ме осветлява много по въпроса за нейната самоличност.
Разочарован, хвърлям журнала в едно кошче и решавам сериозно де се захвана за бачкане.
Наум прехвърлям имената на сътрудниците на Буржоа. Те са седем и предателят е между тях.
Ами ако започна с една от двете жени?
ГЛАВА X
Една от двете жени се казва Лора. Мисля си, че маце с подобно име май няма да има физиономия на продавачка на канелки за баня и тъй като съм чувствителен към нежния пол, както рибата е чувствителна към течната среда, решавам да започна моята проверка с нея.
Тя е свила гнезденце на една живописна уличка на площада край парламента. Мястото е старо, сиво, тъжно и в златистожълто, като някоя стара книга. Но създава все някакво очарование. Съзерцавайки тази фасада с малки прозорчета, аз долавям у себе си някакво неопределено вълнение.
Казвам си, че войната и ловът на предатели са ужасно безрезултатно нещо и мечтая да се намеря между две белоснежни ръце в някоя уютна стаичка. Любовта — това е единствената капчица нежност, която е останала на тази скапана планета…
Стигнал до този момент в моите крайно философски размишления, забелязвам как някаква малка богиня излиза от сградата. Веднага някакъв сигнал като този, с който се обявява пристигането на влаковете по гарите, прещраква в кубето ми. Чувствам, че тази джобна красавица е точно Лора.
Тя среща една цоцолана, малко по-тясна, отколкото складовете на Лувъра, и й казва:
— Добър ден, госпожа Дьолам!
Ако щете ми вярвайте, но гласът отговаря на физиката й. Такъв глас ще ви накара да настръхнете повече, отколкото високото напрежение.
Цоцоланата й отговаря:
— Добър ден, госпожице Лора!
А това трябва да ви докаже, че Сан Антонио има нюх и че няма нужда да ходи при тукашната врачка, за да му метне едни карти и да разбере какво и защо по въпроса.
Без да се колебая, тръгвам след момичето. Следвайки я отблизо, изучавам нейната география. Ох, простете! Един път видели момиченце с такъв габарит, кой знае колко бром трябва да изгълтате, за да заспите. Тя е изваяна като Венера Милоска, има сензационни балкони, които танцуват под, роклята й, докато ходи дълги руси коси, спускащи се до кръста, и крака, които без съмнение грабват всички първи награди по конкурсите за пергели.
С големи крачки тя обикаля из улиците. Спортистка е, установявам го по походката й. Отминаваме улици и улички и най-накрая излизаме на един голям площад, още по-тъжен и сив, отколкото където и да е в Брюксел. Тя отива право в едно кафене и сяда на една маса. Аз правя същото. Скривам се зад един вестник, за да изчакам развоя на събитията. И те не закъсняват. Ако може в крайна сметка да се приеме като събитие фактът, че идва един тип и сяда на масата на Дора.