Тайничко го изучавам. Той е висок, слаб и ако не беше бягащият му поглед, щеше да има доста приятна физиономия.
Този явно не е любовник, защото момичето с безразличие се задоволява да му стисне лапата.
Отварям си широко пеленгаторите, опитвайки се да примъкна нещо от техните приказки, но съм като накакан, защото те си плямпат на фламандски, а няма нищо по-трудно от този език за момченце от Белвил, което по отношение на чуждите езици практикува най-вече — изчукай ме с твоя.
Всичко, което мога да направя, е да наблюдавам. Не пропускам този случай. Мъжът нещо ми напомня. Гледайки го, изпитвам смътното усещане за нещо вече видяно. Но странно, като му погледна лицето-и усещането изчезва. За какво ли става въпрос? Усещането се появи, когато той влезе и ми обърна гръб, приближавайки се до съседната маса. Напразно ще си човъркам мозъка с виличка за десерт, все така ще продължавам да тъна в мъгла. Гласът му не ми говори нищо… Движенията също. Ах, че неприятно! Това е същото, когато се напъвате да си спомните някакво име, което все не може да ви изплува в куфелницата.
Насилвам се да мисля за нещо друго, но напразно. Въпросителната се върти в мене подобно на сламка в речен водовъртеж.
Къде ли съм го виждал тоя скапаняк?
Свеждам очи, един вид да потърся отговор в поръсените по паркета стърготини, и именно това банално движение предизвиква спасителната реакция.
Търся в портфейла несполучливата снимка, изкарана от фотоапарата на девойчето-камера. Внимателно я поглеждам и тренираният ми поглед само потвърждава моето впечатление. Тази пола от пардесю, тази част от панталона и този крак, тази обувка — без никакво съмнение виждам същите под съседната маса. Те са на дангалака, говорещ с Лора. Разпознавам плата на пардесюто — на малки райета; разпознавам ивиците на гащурите; разпознавам и тройните подметки на калеврите. Даже на тока има една драскотина, която личи на снимката!
Ликувам! Няма съмнение, че пипнах вече мръсника, пречукал Слаак и момиченцето от Ла Пан. Пипнах го и сега той ще трябва да ме открехне за толкова работи, че да може да запълни „Ларус“ в шест тома, преди да иде да си почине в страната на ангелите, а не на лястовичките, летящи ниско при дъжд!
На бърза ръка си глътвам чашката и изчезвам. Предпочитам да изчакам тоя приятел отвън. Така той няма да разбере, че го следя. Скривам се зад един фонтан и започвам да чакам, пушейки някаква отвратителна цигара, която изпуска толкова дим, колкото десет машини за топене на асфалт, излъчвайки абсолютно същата миризма.
Четвърт час по-късно двойката излиза от заведението. Лора леко кимва на аверчето и двамата си разпределят посоките на света. Тръгвам след мъжа. Колкото до малката — имам й адреса и знам къде да я намеря…
Той се отправя към най-близката трамвайна спирка. Загрявам намеренията му и гледам да направя така, че да стигна до спирката преди него. Ясна работа — А, Б и С на преследването е в това: трябва да се върви отпред, а не отзад.
Всеки от своята страна, ние се качваме в каруцата. Аз оставам върху предната платформа, за да мога необезпокоявано да наблюдавам действията на моя клиент. Той като че ли се е замечтал. Известно време се движим с необикновена скорост. Направо да се побъркаш — толкова са бързи тия брюкселски трамваи! Достигаме до някакво задимено предградие, пълно с дечурлига.
Типът слиза. Естествено, аз правя същото.
Той тръгва през някаква изоставена местност, а аз го следвам отдалече, защото в това място моето присъствие може да му се стори подозрително. Все пак успявам да го държа под око.
Десет минути по-късно той спира пред някаква рухнала къщурка, която като че ли се крепи още само благодарение на тапетите, налепени по стените. Здрачът се спуска над града. Въздухът е натежал от миризмата на влага и сажди. Преди да влезе вътре, типът си поема дълбоко дъх, след което потъва в тъмния коридор. Изчаквам малко и когато виждам, че светва на първия етаж, на свой ред се намъквам в къщата.
Стъпалата са дървени. Стените са олющени до немай къде и покрити с надписи, гипсови блокове висят от тавана и арматурата прозира като вътък на изтъркана тъкан.
Вадя люгера от калъфа и започвам да изкачвам клатещото се стълбище, като вземам всички предпазни мерки, за да не проскърца.
Ето ме най-после на първия етаж. Никакъв шум не се чува! Само процеждащата се под вратата ивица светлина издава нечие присъствие. Превивам се на две, за да мога да долепя око на ключалката. Не различавам нищо. Сигурно от другата страна на бравата има езиче.
Прехвърлям се от единия на другия крак, без да мога да взема някакво решение. В този момент усещам в гърба си твърдо присъствие. Такива неща толкова често са ми се случвали, че не ми трябват и двайсет секунди, за да разбера какво става. На, да се превърна в металически корниз, ако това, което ми гъделичка плешките, не е дуло на пищов! Забележете, че сам по себе си патлакът не е опасен; това, което е от значение, е в какво душевно състояние ще е малоумникът, държащ го в лапите си.