Не смея да се обърна назад от страх, че ще изтрещи.
Някаква бясна ръка ми изтръгва оръжието.
— Бутни вратата! — заповядва сух глас.
Подчинявам се.
И тримата (типът, който ме респектира, патлакът му и аз) влизаме в една стая, която би просълзила от умиление режисьор-реалист. Тук направо мирише на мухъл. Стените са тапицирани с отвратително жълта като простата хартия, която се е нацепила на лентички, подобно на дървесни стърготини.
Цялата мебелировка се състои от една маса и два стола.
— Сядай! — казва ми мъжът.
Аз сядам.
Едва тогава той се показва. Както и предполагах, става въпрос наистина за мъжа с пардесюто на райета.
— Добър вечер — прошепвам сърдечно.
Той като че ли не оценява шегата.
— Наведи си главата! — заповядва.
— Защо, какво има, царят ли ще минава?
— Наведи си главата!
— Ще ми се завият ангелите!
— Наведи си главата!
Гласът му става все по-властен. Прокрадва се и жестокост.
Подчинявам се. Навеждам си главата, защото той иска да го направя, а е и невъзможно да откажеш на някого, държащ зареден деветмилиметров патлак.
И в този момент получавам един необикновен боздуган отзад по черепа. Бликват рояци звезди и се завъртат наоколо. На 14 юли в Париж все ще се намерят младежи, които да се лишат от кльопачката и да присъстват на подобни фойерверки.
ГЛАВА XI
Като че ли морски прилив се е разбушувал в главата ми. Някакво продължително свистене пронизва ушите ми. Отварям си зъркелите и сякаш се раждам повторно.
— Идва в съзнание — казва някакъв глас.
Концентрирам се изцяло. Това не ми дава кой знае колко сили, но ми позволява да различа, че в стаята, в която типът с пардесюто ме е изпратил за малко на оня свят, има двама души.
Той е тук с още едно гадже, което в крайна сметка установявам, че е Лора.
Едва доловимо и немощно се усмихвам.
Желанието ми за усмивки и шеги не е по-голямо от това на онзи, минаващ с колело над Ниагарския водопад, но когато в заобикалящия ме концентрационен свят има кукличка, просто не мога да се удържа!
— Хелоу! — казвам на типа с пардесюто.
Прекарвам ръка зад кубето и я издърпвам цялата оцапана с кръв.
— Благодарности за върховната тупалка по кратуната — казвам. — С парен локомотив ли ме пометохте отгоре?
Той вдига рамене и казва на Лора:
— От приказливите е, това е на хубаво.
С голям труд и мъка се надигам, все едно че съм гаврътнал дамаджанка алкохол.
— Седнете — казва Лора.
— Това да не ви е мания? — просто измърморвам.
Тя пита:
— Защо да е мания?
— Защото преди да ме трупяса, вашето приятелче ми предложи същото…
Свличам се на един стол, забождам лакти в масата, подпирам брадичка на дланите си и затварям очи за миг, колкото да се съвзема от главозамайването.
Свистенето, което настоятелно ми е мъчило тъпан-четата, престава, а пред очите ми вече няма магнезиеви експлозии.
— Добре — казвам накрая, като се отърсвам. — Та докъде бяхме стигнали?
Лора се пули.
— Да, наистина, докъде бяхме стигнали?
Тя като че ли също не е кой знае колко по-осведомена, отколкото моя милост.
Моят бияч повдига рамене.
— Този тип ме преследваше. Изкачи се в къщата с пищов, започна да подслушва на вратата като последния прислужник. Струва ми се, че това е… да кажем странно и чакам обяснения.
За миг го оглеждам замечтано.
— Хайде! — заповядва той.
Лора жадно ме гледа.
— Не очаквах такова нещо — споделя тихо тя. - Наистина го видях в кафенето… но да го вземат дяволите, ако можех да си представя… Добре че бях забравила да ви предам писмото, това ме накара да дойда тук.
Мъжът с пардесюто става саркастичен.
— Смятате, че не бих могъл да се справя и сам? Та той вече беше „аут“, когато вие дойдохте.
Той сяда на ръба на масата, хваща ме за косите и ми повдига главата.
— Говори, кой си?
— Може би абисинският император, може би Фернандел…
— За отворен се бараш, така ли?
Прокарва език по устните си.
— Обичам бабаитите, без майтап.
Нямам време да парирам крошето, с което ме перва в слепоочието. Тоя чешит има рефлекси и като нищо може да съблазни някой шампион по бокс.
— Чумата да те тръшне дано!
А стига толкова, този келеш наистина започва да ми се качва на главата.