— Виж какво, бе Тото, ти докога ще продължаваш да ме смяташ за парцал?
Вече съм се изправил.
Ако тоя тип няма черен пояс по джудо, значи е продавач на халва. От раз ме помита с опакото на лакътя. Озовавам се на паркета, където опитвам вкуса на обилно събралия се разнороден пепеляк.
Сега обаче начаса се възстановявам. За няма и секунда съм на крака. Къде пише, че ще се оставя да ме тормози някакъв си мръсник пред едно от най-прекрасните гаджета, държащо световната купа (както ще кажат спортните журналисти). Грабвам стола, който до преди малко съм удостоявал със задника си, и му го забивам във венците. Ударът го кара да залитне. Тогава плонжирам и хващам краката му с японски ключ. Без да го моля, той се стоварва на тепиха, а аз със събрани крака скачам на гърдите му. Чува се шум като от разцепващ се цепелин. Лицето му се сгърчва от болка и ако иска да си поеме дъх, ще му се наложи да разпрати обяви по вестниците. Възползвайки се от спечеленото предимство, аз му забивам един чепик под брадичката. Ах, как сумти и се мръщи чешитът му с чешит! Ох, госпожо! Човек има чувството, че цял един мравуняк му се е напъхал в слиповете. Така се гърчи на пода, така пъшка, такива къчове хвърля…
Целият този късометражен филм е продължил не повече от минута.
Спирам с циркаджилъка, за да си поема малко дъх, и забелязвам, че това момиченце Лора е взела пищова на тиквеника с пардесюто и е натикала огромната му муцуна на петдесет сантиметра от физиономията ми.
— Ей, маце! — викам й. — Да не гръмнеш! Ще си опръскаш великолепното костюмче, а мен повече няма да ме има, за да ти платя сметката за химическото чистене!
Тя се колебае. Пръстът й върху спусъка се отпуска. Колко бавно се точи времето! Ох, колко бавно се точи това време! И като си помисля само, че има разни момченца, които се оплакват, че по влаковете им се струвало много бавно пътуването… Ще ми се да ги видя с деветмилиметров патлак отпреде… Като в същото време се питам, дали тази добра женица, ръководеща операцията, ще си поиграе малко на Пърл Харбър?
— Вдигнете ръце! — заповядва Лора.
— А как иначе!
Хващам облаците, приемайки най-спокоен вид.
— Не се ядосвайте, Лора…
Тя се сепва.
— Вие ми знаете името?
— Да, а освен това и още нещо.
— Кой сте?
— Ангел, спуснал се от небето.
Тя отново се готви да кипне, после внезапно разбира скрития смисъл на моите думи.
— Не, наистина ли?
— След като ви го казвам.
Посочвам гътналия се тип.
— Ами този псевдокечаджия кой е?
— Тиери Фрейзър…
Правя една малка разходка из паметта си, за да установя, че този Тиери не е включен в списъка, даден ми от Буржоа.
— Той за вас ли работи?
— Да.
— Буржоа в течение ли е?
Сега вече тя оставя оръжието на масата. Името, което току-що съм произнесъл, окончателно я е убедило.
— Казах му, че съм се запознала с един преводач, способен да ни даде интересни сведения. Буржоа ме предупреди да бъда внимателна; досега всичко вървеше добре. Тиери е люксембургец, брат му е бил пребит от германците, той им има зъб, иска да им отмъсти и затова работи срещу тях.
Хм! Всичко това не ми изглежда много естествено. И силно се съмнявам, че тоя мръсник Тиери е изпързалял девойчето.
Той на свой ред идва в съзнание.
— Ще се опитаме ли честно да изясним нещата?
Той се приближава до мен.
Усещам, че пак ще започнем да си разменяме тупалки, но Лора се намесва, викайки:
— Чуйте — казва. — Цялата тази история ми се струва ужасно объркана.
— Това е точен превод на моите разсъждения — казвам.
— И за да можем да я изясним, ще извикаме Буржоа. Той единствен ще може да въведе ред в тази бъркотия.
— О. К. — съгласявам се. — Аз съм „за“.
— Отлично — допълва Тиери. — Докато тази личност не изплюе какво знае, няма да се успокоя.
Той отваря прозореца на къщурката и надрасква нещо на листче хартия. Слага една монета в хартията, свива всичко на топка и вика едно хлапе.
— Иди и телефонирай на този адрес — нарежда той. — Кажи им да дойдат веднага.
Малчуганът на бегом се изнася. Ние тримата оставаме в полумрака. От единия джоб на костюма си Лора вади пакет цигари и ни предлага. Запалваме по една.
— Надявам се, че Буржоа няма да закъснее — казва тя. — Нали не забравихте да отбележите, че…
Тя се стресва и ококорва очи, по-широки и от вход на метро.
Лицето й страхотно побледнява.
— Господи! — мънка тя.
На Тиери като че ли му призлява.
— Та вие не знаете адреса на Буржоа! — възкликва Лора. — Вие не знаете също и телефонния му номер, нито паролата, нищо! Къде се бях запиляла? Значи вие не сте го предупредили!