Тиери едва-едва се усмихва. Продължава блажено да пуши.
— На кого телефонирахте? — вика Лора. Аз я подбутвам с лакет.
— Ето, отговорът на вашия въпрос пристига! — и й посочвам през прозореца.
Две коли, пълни с фрицове, току-що са спрели на отсрещния тротоар.
ГЛАВА XII
Надали чешитът, когото едно време са топнали във врящо олио, за да изтърпи наложеното му божие наказание, е бил по-голям оптимист от мене. С много горчивина си казвам, че вече е твърде късно и че това, което ни се пише, така ще ни подпари, че когато утре изгрее слънцето, нежното ми тяло надали ще има вид на изглед.
Гледам Тиери.
— Комплименти — казвам му. — Откакто свят светува, едва ли е имало по-голяма мърша от тебе!
На него не му пука от моите приказки, защото отново се е докопал до своето пукало и притискайки го към слабините си, се готви да ни пусне по един образец от стоката си.
— За щастие твоите приятелчета бъркат адреса! - промърморвам, поглеждайки през прозореца.
Естествено, той на свой ред поглежда, това е задължителен рефлекс.
Не чакам да се усети, че съм го блъфирал, и му нанасям един „ъперкът“ в лицето. Той се срутва. С един плесник му избивам пищова. Вземам го и му нанасям такъв удар, който е най-малкото първи братовчед на оня, с който той ме нагости преди малко.
После хващам Лора за ръката и я замъквам в съседната стая. Стъпалата вече се люлеят от тропащите по тях ботуши.
Слепоочията ми се покриват с пот. Струва ми се, че кръв ще се лее!
Съседното стайче прилича на предното: то също е съвсем разнебитено. За щастие има прозорец. Засилваме се към него. Установявам, че гледа към задната част на къщата, където се простира изоставената местност, през която бях дошъл, преследвайки Тиери.
Джамът е на около три метра от земята и точно отдолу никнат храсталаци с коприва.
— Скачайте — казвам на Лора.
Тя мигновено разбира, че нямаме друг изход. Прекрачва облегалото на прозореца и сръчно се спуска. Нали ви казах, че е спортистка! Не ми трябва цял век, за да я последвам в купа с коприва. Толкова ни е шубе, че не чувстваме жаренето на тези растения.
Благодаря на Бога, нощта е съвсем тъмна. Когато гръмва първият картечен залп, ние вече сме успели да се скрием в храсталаците зад оградата.
Не е сега моментът да си играем на „куц-крак“. Набираме скорост и правим такъв старт, че в сравнение с нас Ладумет би изглеждал като еднокрак.
Фрицовете не си губят времето да пукат с картечници по тъмнината, в която се движим. Зад себе си чуваме многобройно топуркане, заповеди, проклятия. Но явно в тая банда има някакъв бивш олимпийски шампион, защото един от нашите преследвачи се откъсва от хайката, спуснала се по петите ни, и скъсява разстоянието. Според мен прекалено. С един пръст вдигам предпазителя на пистолета, който ми е все още в ръката, обръщам се и натискам спусъка. С ръчищата си момчето започва да се прави на семафор, след което се свлича като дърво, резнато до дъно.
Естествено такава игричка на аз да гръмна, ти да гръмнеш не успокоява страстите на нашите преследвачи.
Със съвсем оправдано безпокойство се питам, дали това препускане ще продължи дълго и особено докъде ще ни докара. Измъкваме се от това скапано място, от тая no mans Land3 каквато е всъщност тая пустош, и се озоваваме на една осветена улица. Сега ще засмърди още по-лошо. Ще трябва да си номерираме ребърцата, тъй като след малко ще сме готови мишени по избор.
Избутвам с кълка Лора в една странична уличка, все така без да намаляваме темпото.
Този, който може да ми каже накъде се носим, ще получи моите благодарности и медала на косматите от Ориента!
Внезапно гръмват музики, ние свиваме още веднъж, без да успеем да разкараме типовете след нас, желаещи ни доброто, и с горещи гърди, останали без дъх, се озоваваме на една широка улица, където има някакъв панаир.
Начаса благодаря на съдбата, довела ни в това местенце. Може би ако всичко се развие добре, ще можем да се скрием в тълпата!
И докато обмислям този обнадеждаващ проект, чувам пронизително изсвирване.
Други изсвирвания му отговарят. Отдясно и отляво по улицата се появяват униформи. Сред този панаир ние сме обградени. Банална постъпка! Готин травлинг4 за киното! Това е смъртта, дебнеща край въртележките с дървени кончета, край блъскащите се колички и край търговците на захарни изделия.
Потъваме сред тълпата, както ножът потъва в масло, нещо, което за момент ни кара да се почувстваме на сигурно място. Може би ще ни унищожат, но това няма да стане без свидетели. Успокоение, което си струва заради другото. Под разноцветните светлини на някакъв навес наблюдавам Лора. Почервеняла е като рак. Сигурно е от усилията, които сме хвърлили, но все си мисля, че и копривата има пръст в това възпламеняване.