Вървя към плажа, като от време на време слизам от тротоара, за да направя място на разхождащите се германци.
Колкото повече се доближавам до морето, толкова повече то ми изглежда като отровено. Отива си един ден, по-тъжен и от купон за храна. Всичко е сиво. Даже залязващото слънце ми се струва угаснало и без съдържание. Навярно и на него му е писнало да осветява този свят без съдържание и стойност и аз го разбирам.
Слънцето предпочита птичките пред мините и обича да се занимава с цветя, отколкото със скапани типове.
Пронизващ вятър духа на пориви, изпълнен с този проклет пясък, от който очите ми са заприличали на рунтаво бретонско куче. Накратко в тази 43-а година в тази част на белгийското крайбрежие е малко по-весело, отколкото в каторгата Синг-Синг. Трябва наистина да си роден тук или да имаш бойна задача за изпълнение — какъвто е моят случай, — за да живееш по тези места.
Наум си повтарям адреса, който майор Паркингс ми беше дал: Камий Слаак, „Албатросът“. „Албатросът“, това е, както изглежда, кръчмата, чийто собственик е човекът, моята свръзка.
Осведомявам се от един търговец на велосипеди къде е главната улица и той ми посочва една уличка, водеща към плажа.
— Ей там е — казва ми с широка усмивка, разкриваща както интелигентността му, така и порция брийско1 сирене.
Казвам „благодаря ви, колко сте любезен“ и се отправям по посочения път. „Албатросът“ е малко кръчме, от ония шикозните, с витрина от розов мрамор подобно на семейна буржоазна гробница, с надпис, оцветен в лавандуловосиньо на розовобонбонен фон.
Влизам вътре. Приятно е, вероятно заради полирания бар-плот, напомнящ вътрешността на някоя яхта. По етажерките има многоцветни шишета и аз си обещавам в най-близко бъдеще да им засвидетелствам нужното внимание. Стига да не са пълни с оня оцветен бълвоч като стъклениците на аптекарите.
Въпреки звъна на входната врата никой не се появява. Навярно барманът е в мазето…
Настанявам се на една от високите табуретки край бара.
— Ей! Домакинът! — викам.
Никой не ми отговаря.
Скачам от табуретката.
— Има ли някой?
Мътните да го вземат! Заведението изглежда по-празно, отколкото кратуната на някой старшина от полицията.
Решавам да му направя малък оглед. Една обикновена мънистена завеса ме отделя от задната стая; отмествам я и се озовавам в междинна стаичка, където са складирани каси със спиртни напитки.
— Господин Слаак?
Правя четири крачки и стигам до кухнята.
Слаак е вътре. Лениво се е облегнал на дървената врата на хладилника, към която е прикрепен благодарение на шпага, пробола гърдите му. Знам, че това е Слаак, тъй като майорът съвсем точно ми го беше описал. Досега съм виждал толкова трупове, но никога не ми се беше падало да открия тип, промушен с шпага — такава мускетарска смърт наистина е неочаквана по време на война като сегашната.
Оглеждам мъртвеца. Личността, видяла му сметката, трябва да е била бая якичка, защото острието на шпагата е промушило не само гърдите на Слаак, но е проникнало още навътре — дълбоко в дървото на хладилника, така че моят човек-свръзка е забоден за рамката на вратата като пеперуда в кутия.
— Кой ли те е подредил така? — промърморвам.
Съвсем естествено той нищо не отговаря. Брадичката докосва гърдите му, очите му са изцъклени и тънка струйка кръв се е съсирила в ъгълчетата на устните му. Смъртта е настъпила преди не повече от четвърт час.
Тогава се сещам, че всеки момент някой клиент може да влезе в „Албатросът“. Хубава физиономия ще направи, ако ме завари тук. Особено ако е някой немец.
Забелязвам на масата книжна покривка. Късам оттам едно парче и написвам с печатни букви „ЗАТВОРЕНО ЗА ВЕЧЕРТА“; после отивам да дръпна резето и закачвам с карфица листчето на обратната страна на завесата.
По такъв начин освен в случай на упорит малшанс ще съм непукис за известно време.
Започвам да се ровя из заведението. Не намирам нищо интересно освен една колекция от рицарско снаряжение в трапезарията, от която липсва фаталната шпага. Значи типът, пречукал Слаак, е бил някой близък, тъй като е имал достъп до апартамента. Връщам се на бара, за да се вкопча в бутилката с коняк.
Лошо започва тази моя история!
Има някой мръсник в мрежата на белгийските момчета, който ни пъха пръчки като греди в колелата. Точно този предател I.S.2, към който принадлежа, са ме натоварили да разкрия и ликвидирам. Слаак трябваше да ми помогне със съветите си. Отсега нататък той ще може да помага само на глухарчетата, давайки им своя личен принос в качествата си на азотен тор.